Зад ъгъла някой изстена "Помогни!". Не! Това беше вятърът. Продължавам нататък по калдаръмената улица. Главата ми е празна, а краката ми сякаш искат да ме накарат да литна напред. Сигурно е от пролетта. Днес е прекрасен майски ден, ден, в който се сбъдват мечти. Дали днес няма да намеря моята любов? Само при мисълта за това започвам да се изчервявам.

"Ей ти, спри веднага!" - извика някой, но аз не се подчинявам. Краката ми не знаят умора. Човекът имаше ужасно обринато лице, а в ръката си държеше нож. Какви луди хора има в наши дни. Не могат да оценят малкото, което имат, а скоро сигурно няма да имат.

Накъде ли тичам? Само краката ми са способни да отговорят на този въпрос. Те ме понесоха през градчето преди около един час. Защо ли? Не си спомням.

Моят роден град. Обожавам тези тесни улици, малките чешмички на всеки ъгъл и приветливите къщи. Слънцето се отразява във всеки прозорец и облива градчето с топлите си лъчи. Във въздуха се носи ароматът на пролет. Спирам се и вдишвам от пролетния аромат. Вдишвам толкова дълбоко, че се надувам почти като балон, даже вече си се представям как ще политна при следващия повей на вятъра. Идеята е толкова абсурдна, че аз се изсмивам. Вдишвам още веднъж сладникавата миризма. "Люляк" - казвам си аз "люляк и...". Нещо кисело, горчиво, гнило. Едва сега забелязвам, че на 3 метра от мен лежи някой... нещо... Дали не се раздвижи? Не! Това беше просто вързоп дрехи, а вятърът го е поместил. Краката пак ме понасят напред, а аз си представям как вятърът ме носи надолу по улицата като балон.

Изведнъж се сещам, че държа нещо в ръката си. Това е букет рози, вече в доста окаяно състояние. "Розата крие в себе си някаква тайна" - казваше винаги майка ми. Тя обичаше рози и аз й ги бях купил. Защо? Защо ли...?
Влакът. Бях слязъл от него. Исках да ги изненадам. Жената на гарата ми даде десет рози на цената на една. Почти ми изплака, че няма пари. Уплаши ме. Луди хора! Аз бях взел розите и бързо се запътих към къщи. И... Друго не помня.

Хвърлих розите. На мама няма да й харесат смачкани цветя. Краката ми ме носят с вихъра. Ето, че виждам реката. Денят е толкова прекрасен, няма нищо по-хубаво от това да го прекараш край реката. В душата ми напира песента. И ето, аз пея:

"Малко, малко славейче, я ми разкажи,
де е твойто майчице, в топлите страни?..."

Ето го мостът. Аз знам, че ще срещна любовта днес на този мост. Душата ми се пръска от вълнение. Тичам към моста и забелязвам, че там има някой. Момиче с ангелска руса коса и дълга рокля. Сърцето ми бие лудо. Аз стигам до нея и спирам. "Помогни ми!", казва тя. Момичето е съвсем младо, но лицето му е като на стар човек, обсипано с белези и кървави рани. Аз стоя на място като замръзнал. "Помогни ми!", повтаря тя. "Как?", питам. "Помогни ми да отида при тях. Парапетът е прекалено висок." Тя ми сочи реката долу. Аз се надвесвам в тази посока и при гледката ми призлява. Коритото на реката е почти задръстено от трупове, сякаш накацали там. "Моля те, помогни ми!", повтаря тя.

На мен ми се завива свят. В главата ми като буен ручей нахлуват спомените от деня. Аз бях отбил военната си служба и се връщах при родителите си. Исках да ги изненадам и не ги бях предупредил. На гарата имаше много малко хора, сградата беше някак пуста и зловеща. Единствения човек, когото заговорих, беше цветарката, а тя се беше разплакала и аз избягах от нея. Притеснен аз се запътих към къщи. Нещо в града не беше както трябва. Нямаше жива душа по улиците, а магазините имаха запустял вид, имаше и няколко счупени витрини. Скоро стигнах нашата къща. Почуках, но никой не ми отвори. Влязох вътре и извиках родителите ми, но тях като че ли ги нямаше. Започнах да обикалям стаите - Първо кухнята, гостната, всекидневната. Намерих ги в спалнята. Баща ми беше вече мъртъв, майка ми с мъка отвори очи. И двамата бяха покрити в големи кървави петна. "Ти се върна..." с мъка каза майка ми. "Синко...". Тя се усмихваше. Аз не вярвах на очите си. В този момент реших, че всичко е някакъв ужасен сън. Ударих си шамар. После се затичах към майка ми "Какво се е случило?", попитах я. Тя направи едно рязко движение с ръка, трябва да й е коствало много усилия. "Не!", извика тя, "Стой там!". Като попарен се заковах на място. "Ти не трябва да си тук. Иди надалеч. Защо се върна сега? Иди бързо. Влак няма да има.. Но ти потърси някоя каруца. Върви бързо!". Аз си ударих още един шамар, но това не помогна. "Какво се е случило? Къде е брат ми?". Майка ми трудно си поемаше въздух след думите, които ми беше изговорила. "Брат ти го няма. Болестта... Върви, бягай!" - прошепна тя. Надигна за малко глава и отново я отпусна във възглавницата. Аз питах още нещо, но тя не отговори. Тогава краката ми ме понесоха.

"Моля те, помогни ми", продума отново момичето на моста. "Любовта" - казах си аз - "в този прекрасен майски ден любовта ме намери". Усещах вече някакво неприятно парене по кожата, а гръдният ми кош сякаш беше стегнат в обръч. "Любовта!", казах аз и отидох до момичето. Въпреки белезите то беше красиво. Имаше най-чистите сини очи, които някога бях виждал. Аз протегнах ръце и тя ги пое. Прегърна ме и заплака. Аз я погалих по косата. "Ние сега сме заедно, сега и завинаги." Тя се беше вкопчила в дрехите ми. Стояхме така известно време, след това я хванах за ръката и я поведох към парапета. "Сега ще ти помогна. Може ли да дойда с теб? Искам да се запозная с твоите родители. Те ще ме харесат, сигурен съм."
"Заедно завинаги" - промълви тя и се усмихна.