Вчера беше ден като ден. Особено като последните дни.
Откак се прибрах от България, наваксвам часове на работа и тъй като новият ми
семестър не е започнал, това май е единственото уж смислено нещо, което мога да
сторя. Смислени са и други неща за мен и в промеждутъците във влака си дочитам
"Сто години самота", а вкъщи си открадвам малко време да подрънкам на
китара или да правя други неща, които са ми приятни. В тази връзка искам горещо
да ви препоръчам два филма, макар че като чуете заглавието на единия от тях,
мнозина биха ми отвърнали да не продавам на краставичаря краставици.
Докато бях в България, успях да отида веднъж на кино и
тъй като нямаше какво интересно да се гледа (и десетината заглавия и сюжети в брошурата ми се сториха невероятно
скучни и безсмислени), се спряхме на "Deathrace". Филмът беше
безмозъчен екшън, в който обаче трябва да призная - ефектите и мадамата, която
участваше бяха готини.
Преди да
започне филмът, както винаги, когато се отиде на кино, имаше реклами на други
филми и още тогава ме грабна новият „Завет” на Кустурица. Това е единият филм,
който ще ви препоръчам. Другият е „Черна котка, бял котарак” за тези, които още
не са го гледали, защото е от далечната 1998-ма.
Но за вчера ми
беше думата.
На работа не е
като да съм се преработил, макар че е доста напечено в някои моменти. И денят
както обикновено мина в свършване на това-онова и много смях с колегите. Даже
навръщане към вкъщи като се сещах за някои моменти, не можех да си махна
усмивката от лицето и сигурно съм изглеждал интересно във влака.
Малко преди да
свърши работния ден ми се обадиха едни приятели, които сега се преместват в нов
апартамент да им помогна да пренасят мебели и т.н.
Та след като
се прибрах и поспах трийсетина минути, защото бях скапан, се вдигнах с колелото
да отида до тях и да помагам.
Там направо „рОдих
багер”. „Да рОдя багер” е Благоевградски лаф, който много ми допадна и откак го
знам го използвам за щало и нещяло. Та раждането на Багер се изрази в мъкнене
на супер тежка пералня, в която имаше още вода, до петия етаж, както и на
секцийки и гардероби, които едва се завъртаха по тясното стълбище и на няколко
пъти си ужулих ръцете.
Тук е момента
да спомена, че навръщане от работа попаднах на един Sperrmüll с доста запазени кожени дивани. Немците имат
навика да си подновяват мебелите през няколко години и старите да ги оставят
пред жилището си, като предварително са се обадили на общината да ги вземе на
другия ден. И общо взето е приета практика, ако някой си хареса нещо, да си го
вземе и да се обзаведе. Не само сред чужденци и студенти, а и сред съвсем
нормални средностатистически немски семейства. Макар че повечето
средностатистически немски семейства си купуват нови мебели и си оставят тези,
които са ползвали няколко години, навън.
Моите приятели
се оказаха без дивани и се чудеха откъде да купуват, а те никак не са евтини,
особено за българския студент в чужбина. Та им предложих, така и така бяхме с
микробус, да отидем до мястото и ако са още там и им харесат, да ги взимаме.
Беше около
23:30 когато потеглихме и като по чудо диваните си стояха на мястото, без никой
да ги е взел, в пълен комплект, който се състоеше от два дивана, един ъгъл и
един фотьоил. Всичко, освен единия диван беше в перфектно състояние, а и на
този диван му нямаше кой знае какво, като изключим две – три драскотини. И
решихме да ги взимаме.
Добре, обаче
след като качихме двата дивана в микробуса и тъкмо се заехме с това да хванем
фотьоила и ъгъла, на терасата се показва един типичен немец на възраст около 50
или 55 години и започва следния разговор:
-
Вие
какво си мислите, че правите? – пита ни той.
-
Ами,
взимаме това, което е оставено отвън.
-
Но то
не е ваше.
-
А чие
е, щом стои отвън?
-
То
принадлежи на общината.
Тук и тримата замълчахме, защото отговорът му беше много неочакван и ни
хвана неподготвени, което му позволи да продължи тирадата си.
-
По принцип
тези мебели са мои, но те вече не ми принадлежат, защото съм се обадил на
общината да ги вземе утре сутрин и следователно са техни. Толкова е просто.
Факт. Но това вие не го знаете.
Последната реплика прозвуча толкова назидателно, че замалко да повярвам, че
ние сме прости чужденци и не знаем, че това е Германия, а в Германия има ред, а
не балкански безпорядък. И през главата ми мина следното:
Всичко, което казва е вярно за някакъв идеален свят, в който всичко трябва
да стане по някакви норми и в някаква процедура. И тези мебели наистина на
сутринта ще ги вземе общината и ще ги вкара в едни огромни преси, които
сплескват всичко на пихтия и го правят на бали. И си помислих колко абсурдна е
цялата ситуация с този психопат, който стои на прозореца и ни чете морал. И
много ми се прииска да го видя как ще се оправи с пенсията, която получава един
средностатистически български пенсионер и какви възгледи би имал тогава.
-
Вие
може да не сте толкова груб – каза му момичето, с което бяхме. И го попита дали
все пак не можем да ги вземем, нищо, че са на общината.
На немците по принцип нещо им трепва като им кажеш, че са груби или
нелюбезни. Или че са държат по определен начин с теб само защото си чужденец, в
което има много истина. И той каза, че от негова страна нямало проблем, но че
мебелите не били негови и т.н.
И аз му казах, че ги взимаме и толкова и така приключи разговорът, но
определено – с неохота от негова страна.
Определено не ми стана приятно и се сетих как преди десетина дни в 23:30 в
петък вечер се бяхме събрали с приятели вкъщи и тъй като родителите ми бяха
дошли за малко на гости, си бяхме направили български гозби и пийвахме вино. Прозорецът
беше отворен, защото беше задушно, но не сме пускали никаква силна музика. Единственото,
което може да е било малко по-шумно е това, че реших да посвиря малко на китара
в един момент, но то беше за кратко.
След малко на прозореца ми просветиха два фенера и ме изчакаха да се
покажа. Полиция.
В петък вечер, в 23:30, без да има някаква злоупотреба с другите живущи
наоколо, защото 10-на минути съм посвирил на китара.
Та имаше една книга – „Германия – мръсна приказка” – още не съм я прочел,
но щом ми попадне, ще го сторя, защото заглавието ми се струва интересно.
И се замислям все повече как ми остава малко да завърша и как или ще се
върна в България, където вече също има много възможности за млади хора, които
са добри в това, което правят, или ще поема към някое друго място, за да имам
още отправни точки за сравнение.
Но засега ми се ще да кажа, че България, колкото и да е неуредена в някои
отношения спрямо Германия, има много повече дух и хората са по-отворени и с
по-широки възгледи. + по-красиви жени от българките няма, а за германките ще си спестя коментарите + имаме невероятна природа и много места,
които все още съм виждал само на снимки.