Силната притегателна сила на Агра вероятно повлия на решението ни да тръгнем по тъмно за там, въпреки многото неизвестни обстоятелства около състоянието на пътя, проходимост и т.н.

Беше почти 8 вечерта, когато бавно се изнизахме от Джайпур. Следвайки указателните табели, се насочихме по “тънка белезникава линия”, виеща се някъде в дълбините на непрогледния мрак.
 
Пътувахме дълго през равнинни местности, наоколо не се виждаха населени места. Въпреки това, имаше голям трафик. Предимно камиони и тежкотоварни превозни средства. Изглежда, предпочитаха нощта за пътуване и караха като изтребители. Караха предимно в насрещното платно/ в нашето/, защото се изпреварваха един през друг, без изобщо да му мислят, на каква територия са се разгърнали.

Много беше очеВАДЕН фактът, че карат предимно на дълги и не минават на къси дори при поява на насрещно движещи се “елементи”. Не спираха да свирят и да дигат гюрунтия, та ако случайно ти е малко останалото, да те ошашавят до край. Няма мотели, няма хотели...наоколо само непрогледен мрак! Пътят беше в ремонт и непрекъснато криволичеше, отбит ту в ляво, ту в дясно.

Първите 50 км взехме за около 2 часа и половина. От мрака, като призрачни сенки започнаха да изникват малки селца и махали. Осветление имаше само около пътното платно. В селата – тъмна Индия. Нищо не се виждаше да проблясва дори. Навярно тези хора все още нямаха електричество в домовете си, улично осветление също нямаше. Вече бяхме почти скапани от умора и почти ослепели от дългите светлини на камионите.

 Никакво подходящо за спане място не се появяваше на хоризонта. Тук-таме преминавахме през оживени пазари, струпани на пътя с цялата си екзотика – мръсотия, прахоляк, животни и хора, неразбория, изобщо всичко, стандартно за тези места.

Пътят продължаваше да е в ремонт и с назъбена асфалтова настилка. Светна ни вече на 100%, че изобщо не е използваем като туристически маршрут до Агра и с изключение на такива заблуденяци като нас, никой просто не минаваше оттук. Нооо.., стореното сторено, връщане назад няма. Само напред и никакво отказване. Лесно е да се каже, обаче човек е устроен така, че има някакъв предел на силите му, физически и психически.

Да попътуваш из Индия с кола е чудесен способ да изпробваш тези свои показатели, а също и нервната си устойчивост. Ако след 500-600 км, пропътувани без почивка, не се налага да те свалят от дърветата, с перо на главата и налудничав поглед в очите, значи си издържал добре теста, ставаш за космонавт.

... И решихме, че щом няма мотели по пътя, по-добре е да стигнем до Агра и там да преспим, колко му са тези 200 км. Постановката обаче се смени, когато след още 3 часа бяхме изминали едва 80 км и със засилка връхлетяхме на първата “грейнала” насреща ни свястна бензиностанция. В нея работеха само две млади момченца. Това става в 1 часа след полунощ.

Предложих да си починем малко на паркинга, просто да постоим със затворени очи, защото и с отворени вече не виждахме нищо. Пречеха ни безброй малки бодливи иглички, които се бяха впили в зениците ни като пиявици. И постояхме наистина така, до 7 часа сутринта, когато момчето от бензиностанцията ни разбуди с тропане по стъклото и ни помоли да тръгваме, че сме пречили на зареждащите камиони.

И така си преспахме на бензиностанцията, игнорирайки всичките инструкции и съвети за безопасност, които трябваше да спазваме по време на пътуването. Правило номер едно беше, да не замръкваме извън населено място и в неохраняеми зони. Точно това направихме, но бях толкова бясна и скапана от дивия трафик, че ако някой ни беше закачил в това време и на това място, беля щеше да си вземе с мен. Жена като побеснее, да не си й насреща. За щастие, всичко мина добре и потеглихме бодро, свежи като току-що обрани корнишонки.

Беше ни свършило кафето в 3-литровия термос, а това си беше вече проблем. Къде ли, из тези бъзуняци и дивотия да търсим кафе ?! Наоколо само крави, прасета, кози кокошки, колкото душа и сърце ти искат.

Жените правеха много старателно от кравешките л..й..а едни неща, наподобяващи на “сръбската плескавица”. Лепяха ги навсякъде по терена около къщите си, включително и по стените, за да съхнат. По-късно разбрах, че това “сръбско кюфте” се използвало за горене, за отопление и изобщо за палене на огън.


Хиляди смъртни случаи се регистрират ежегодно в Индия на хора, починали от задушаване, вследствие на отровните газове, отделящи се от тези “кюфтета”. Много нищета, много мизерия и изостаналост, това е, което виждаха очите ни в продължение на няколко часа, пътувайки от Джайпур за Агра.

Гледаш и не вярваш на очите си, не вярваш, че има хора с несметни богатства, харчени за всякакви ненужни предмети и удоволствия, докато хора и деца тук гният и се разлагат в собственото си жалко, мизерно и безнадеждно съществование.

И това е, защото не могат да се доредят до кацата с меда! И ако наистина има справедливост на тоя свят – къде е ТЯ тогава!!!

Призори движението не беше много интензивно. Пътуваше се по-леко и пътят стана по-хубав. На един участък от пътя ни наобиколиха цяло стадо маймуни и откарахме половин час, за да си пообщуваме с тях.

Така се бяхме заиграли да ги храним, че не сме забелязли, как сме събрали около нас поне 20 маймуняка и сме задръстили пътя. Сърдит шофьор с надут клаксон ни извади от транса и ни направи знак да освободим пътя заедно с домочадието ни. Много исках да си взема едно маймунче, ама нямаше как!

                                    Маймунски рай

Намерихме отбивка, която да ни изведе на магистралата от Дели за Агра. Полутахме се още, докато я открием и след час победоносно се качихме на добре поддържания двулентов път.

Ако имах българско флагче, чак щях да го залепя с тиксо на предния капак на колата, толкова бях възторжена от факта.
Оставаха ни още само 65 км до Агра и тъкмо решихме да ги вземем на екс за половин час, когато с рязък завой наляво и след шеметен вираж се паркирахме пред цъфналия насреща ни ресторант “Макдоналдс”.

Спасени сме, ще пием и кафе.
Ще си измием очите и ръцете и изобщо ще се издокараме като за петъчна молитва.

Толкова е вълнуващо, неописуемо и потресающо усещането да пиеш отново кафе, след като току-що си излязъл от преизподнята.
След като отворихме очички, измити и очистени от досадните бодлички, се отправихме с чиста съвест към Агра, почти в сърцето на Индустан, заедно с многохилядния поток от туристи от всички крайща на света, пропътували хиляди километри до тук, за да се докоснат и видят Тадж Махал – този паметник на вечната и непреходна истинска любов.

Агра се оказа също един доста голям и гъсто населен град. Пътят към храма беше добре указан и тръгнахме по табелите, като се залепихме за един микробус с “бели туристи”, надявайки се, че и те са в тази посока.

Поне донякъде пъплехме след микробуса, но на един от светофарите стана голям калабалък и го изтървахме.


                                          
                                        Агра


                            Сбъдната мечта за всеки шофьор


                    Е, понякога си излишен на пътя......

Бдителността ми явно бе отслабена вече. Като си изпуснахме жокера-микробус, минахме пак на “помощ от минувачите”. Малко хора разбираха и отговаряха на английски език. Повечето ни обясняваха на хинди или друг местен език и благодарение на това, че ръкомахаха като за световно, ставаше ясно на къде да хванем.

След кратка схватка и надхитряване на полицейския патрул, направихме забранен обратен завой и след километър-два се изцопахме на нещо като паркинг, където ни обясниха, че оттук можем да стигнем до храма пеша за 10-тина минути.

Можеше да се стигне по два пътя – през нещо като малък парк и през не малък пазар. Естествено, избрахме първия вариант без да се замисляме. Със слизането от колата моментално ни накацаха рояк от гидове, които настоятелно предлагаха услугите си на различни цени. Не можеш да се откачиш от тях с цената на всички усилия.

Наехме си гид. Той беше само на 6 години. Имаше раздрънкано старо колелце, говореше перфектен английски и беше много “ в час” с всички подробности за храма, за района на храма, за джебджийте, за търговците, при които не трябва да се спираме, изобщо... беше компетентен за всичко. Най-сетне се изправихме пред величествената порта на Тадж Махал, портата, отделяща един приказен свят от реалността.

Срещу 60 долара си купуваш входен билет и се преселваш за броени часове в един друг живот. Забравяш изцяло за всичко, което си бил до преди секунди само и се потапяш в чудния свят на една древна приказка за любовта............................

......Имало едно време, в една далечна земя на изток, неземно красива принцеса, наречена Арджуманд Бано Бегум, дъщеря на Мирза Гияс Бег.

Родила се на 6-ти април през 1593 г. и в жилите й течала истинска персийка кръв. Красотата наследила от баща си, на когото приличала неимоверно.

Мирза Бег се погрижил Арджуманд да получи светско образование и обноски и така тя израснала като красива млада дама, достойна за кралското семейство.

Когато достигнала пълнолетие, красивата девойка привлякла вниманието на младия принц Куррам и между двамата пламнала неистова любов от пръв поглед. От този ден нататък били неизменно заедно. През 1628 г. принц Куррам заема иператорския престол пот името Шах Джахан ( господар на света).

В двореца нарекли новата императрица Арджуманд – “Мумтаз Махал”, което значело “ възвишената в двореца”. Мумтаз придружавала съпруга си навсякъде в неговите походи, дори на бойното поле. Ражда му 14 деца, но умира при раждане на последното им дете Гаухар Ара Бегум, през 1631 година, на 39-годишна възраст.

Последното желание на приказната принцеса било към нейният любим и император, да построй над гроба й красив и единствен по рода си монумент, който да говори на света за тяхната неизличима любов.

Самият император не се съвзема от смъртта на Мумтаз до края на дните си.

Построяването на храма и довършването на целият комплекс отнема почти 22 години. Привлечени са майстори и най-прочути архитекти от цял свят. За строежа на самият храм е използван висококачествен бял марбал, докаран от Макрана, добре познато място в Раджастан. Червеният камък, от който са израдени високите оградни стени, е от Дхолпур и Фатехпур Сикри. Жълият и черен марбъл, използвани във вътрешността на храма, са доставени от Нарбадс и Чаркох.

Вградени са множество скъпоценни камъни, докарани от цял свят, за да придадат на “вечния дом”на любимата жена неземна красота, изящество и звезден блясък. Легендата говори, че след завършване на строителсвото на Тадж Махал, майсторите бивали ослепявани или убивани, за да не могат никога и никъде отново да пресъздадат седмото чудо на света.

Храмът е една своеобразна илюминация от краски и нюанси, променящи се в зависимост от часовете на деня, от времето, звездите и луната.





Преминава от пупурно сиво при изгрева, през млечно кадифено в средата на деня и заспива със слънцето, потънал в нежно розово сияние. Това е Тадж Махал, перфектно съчетание от индус и персийски стил архитектура, едно великолепие на десния бряг на река Ямуна. Повече видение, отколкото реалност.




                                            ВИДЕНИЕТО

След видяното е малко трудно да се върнем в реалността и да спрем да вярваме в приказки.

Прехвърляме се на отсрещната страна на Ямуна, в Червения форд. Това е мястото, където император Шах Джахан прекарва в заточение последните 8 години от живота си, съзерцавайки Тадж Махал - олицетворение на неговата рано изгубена и неповторима любов.

Фордът е реставриран частично и представлява огромен замък, ограден с високи непробиваеми зидове от червен камък.



Много богато и красиво е декориран от вътре, като много
елементи са запазени непокътнати и до днес.