Усещам се странно. Не знам дали има смисъл да мъдрувам, но имам нужда да пиша. Вероятно просто съм обхваната от носталгия по звука от тракащите клавиши на клавиатурата....
  Знам какво трябва да правя. Пътят към сбъдването на мечтите ми, стои начертан пред мен и чака да поема по него. А аз стоя като закована и се оглеждам за нещо, с което да убия времето си. Може би това е страх. На картата маршрутът е ясен, но тръгнеш ли, се оказва доста объркващ. Има множество странични пътечки, които те подканват да кривнеш. Ако не си напълно концентриран може да се изгубиш, без шанс да бъдеш намерен.
  Да тръгна ли по пътя? Дали съм достатъчно силна, за да се справя?
  Е, както казват, това е животът. Трябва да се спусна по течението – риск, който не обичам да поемам. Сега осъзнавам напълно смисъла на думите: Не можеш да избереш какво ще ти се случи, но можеш да решиш как да реагираш.
  Може би не трябва да се измъчвам толкова. В духа на предишния постинг, възприемаме се адски насериозно, а в края на краищата всички ще се превърнем в прах, развян от вятъра...
  Е, след като открих Америка, ето един поздрав:

http://www.youtube.com/watch?v=_hzv0TSSDgU