ВАШИЯТ МИСТЪР ХИДЪН*

 

 

 

 

- Ти я мушни с ножа, докато аз затоплям вода за миене!

 

- Как ще я мушна, бе! Луд ли си!

 

- Приятелю, не мисли за последствията! Нали това искаше – да изчезне момичето? Ето, помагам ти да изчезне!

 

- Аз не искам да я убивам, искам само да се махне!

 

- Виж сега, Брайт*, тя не може да изчезне от само себе си! Някой трябва да я изтрие, нали? Тя беше офтопик, нали?

 

- Не, не! И дума да не става, всякакъв може да съм, но не и убиец! Не мога да убивам!

 

- Ей, лигльо! За чий държиш ножа пред гърлото й, бе? Що ме извика като не щеш да убиваш никой? Я, дай ножа на мене...Нещастник!

 

Брайт гледаше пред себе си, а в очите му сякаш имаше размазано мастило. Стискаше ножа, ноктите му чак бяха посинели. Кораво копеле беше той и трудно щях да му изтръгна ножа. Стигна се до борба, одрасках му бузата и оттам рукна ясна артериална кръв. После се отказах – какъв е смисълът да убивам, като не беше моя работа това!

 

Момичето скимтеше яростно през тиксото на устата. Гуреливите й очи преливаха от ужас, бас ловя, че ни беше сметнала за върколаци. Хлапашкия й мозък не го побираше това – да се намери овързана като салам и със затъкната уста в някакво тъмно смрадливо мазе с двама откачени койоти, каквито бяхме с Брайт, тъпото нещастно копеле.

 

Той й беше баща. Поне така мислехме. Бе луд от най-откачените и поради тази причина не трябваше да има живо поколение, особено момичета. За нея разбра наскоро и съвсем откачи. След това започна да рови в миналото си, да търси спомени от времето, когато е бил с онази жена – майката на хлапето. Накрая намери карта на непознатия град, нае една стара изджаскана кола и тръгна. Междувременно ми се обади:

 

- Мистър Хидън?

- Да, аз съм.

- Мистър Хидън, помните ли ме – аз съм Брайт, преди време се видяхме...

- Да, помня те! Как си мой човек? Пиеш ли си хаповете?

- Не се обаждам аз за това! Имам проблем...с едно дете...

- Как ти се казва проблемът?

- Всъщност не знам, но е около десет годишна, живее в М. Наех кола да отида да реша поблема. Ще дойдете ли с мен?

- Ясна е работата. Какво ще правим?

- Мисля да реша проблема някак си...

- ОК, мини да ме вземеш към шест и тръгваме!

 

Копелето беше на тридесет и шест, плешив и нелогично физически развит. Жените си падаха по него, ала той така и не го разбираше това. Чистоплътен бе като лъжица изтърката с пясък, а в душата му - като наредено в аптека, имаше категория и стойност за всичко. Знам, че е изчел библиотеката в Лейквю, Орегън, ала си бе останал емоционално недоносче. Поради тази причина никога не бе имал нормален сексуален живот, а когато е имал подобни изблици, те са били недоосъзнати до края им. Онова преди десет години ще да е било подигравка на природата някаква, незнайна нечовешка ирония.

 

Агонията на Брайт се състоеше в това, че така и не разбра какво му се е случило с онази жена, докато не се изпразни няколко пъти в нея. Накрая проумя, че всъщност е правил животински секс, а кучката възприемаше всичко много повърхностно, като всяка селска кучка тръгнала да си дири белята по пътуващите панаири. Видяла в негово лице миролюбив и смотан християнин, който се оказал най-развратното копеле на света. Детето очевидно е било грешка, плод на пияния й мозък, промискуитета и недоузрялото у Брайт.

 

Хубавото от цялата история е, че у него има достатъчно мозък да прозре какво ще се случи след време с малката, затова проблемът си имаше решение, естествено, а част от решението бях аз. Брайт си беше нерешителен смотаняк.

 

- Виж, дай да й отпушим устата! Тя няма да вика! Нали, момиченце?...Няма да викаш! – нареждаше той. Малката започна да кима лудо с глава и имах чувството, че вратлето ще й се скърши от кимане.

 

- Знаеш ли какво? Подхождаш глупашки и абсолютно лаишки! Естествено, че ще се разциври и ще се разписка, ако я развържем! Дай го по-спокойно, просто мини с ножа през гърлото и готово! Не е толкова трудно! Искаш ли да ти покажа?

 

Разбирам, че смъртта е трудна работа – не на всеки му понася, особено ако се налага самият ти да отнемеш живот. Разбирам го, но нали затова ме извика на помощ? Извадих пакета с цигари, подадох му. Запалих му цигарата, запалих и на себе си. Пушихме в мълчание.

 

Малкото се беше свило и ни гледаше с ъгълчето на очите си, страхът му изпълваше влажното мазе и атмосферата тежеше като лепкава органична слуз. От тавана висяха паяжини, както и един велосипед, закачен с колелата нагоре. По рамката и по спиците се беше образувала зеленикава патина, та се зачудих що за метал е това, от което е направен. През прозорчето се процеждаше светлина от уличното осветление. Отвреме навреме светлината примигваше, което се дължеше на пърхащите нощни насекоми покрай лампите на улицата.

 

Очите ми засмъдяха. Разтрих ги с длан. В туй време момичето се размърда и погледнах нататък. Пижамата й на чатала под дупето беше мокра – беше се напишкала от страх. Аз се изхилих, сръгах Брайт:

 

- Виждаш ли какво недоносче си направил, човече! Напикала се е...- разтресах се от смях. – Напикала се е, Брайт, да му се не види! Ужасно страшни сме й, представяш ли си!...Напикала се е...

 

Брайт ме изгледа кръвнишки. Смахнатият нещастен екземпляр ми фрасна страшен ъперкът наум.

 

- Хилиш се като напушен! Голяма работа е направила! И тебе да ти опрат ножа в гърлото ще се напикаеш...ще се насереш даже! Страхливо копеле си ти, Хидън! В ръцете ти смъртта изглежда играчка, но ако я размахат срещу тебе ще се наакаш като едното нищо! Всички убийци сте такива, мама ви мръсна! – думите му скърцаха под зъбите, имах чувството, че ще си счупи нещо в устата и ще почне да плюе и да ме замеря с него. След туй без да ме пита стана и рязко дръпна тиксото от устата на детето. Загледаха се в очите като стари познайници. Усетих, че се мъти нещо...

 

- Нали няма да викаш? – попита я плахо.

 

- Няма, обещавам! Извинявай, че се напишках! – рече момичето. Сълзи се търколиха по прашните й бузи – бяхме я въргаляли дълго в мръсната каросерия.

 

- Няма нищо, моето момиче! Не му обръщай внимание на този, откачен е малко и прекалява! Но, няма страшно!...

 

Кипнах:

 

- Ти кво си мислиш, че правиш, бе? Нали тая сополанка ти беше проблем за елиминиране? Кво си заподсмърчал сега?

 

- Чичко, моля те! Не ме убивай, аз съм послушна, ще правя каквото кажете! И на мама дори няма да кажа! – започна да се моли малката. Устата й трепереше беззвучно, раменете й се тресяха. В очите й се четеше животински, панически страх и въпросителна дали ще доживее утрото.

 

- Спокойно, моето момиче! Никой няма да те убива! Ще решим проблема с други средства...- нареждаше Брайт. – Знаеш ли някоя песен? Ще ми изпееш ли? – попита той. Девойчето поклати упорито глава в съгласие. Искаше й се да се събуди от този кошмар. Струваше й се, че всичко това е сън и скоро майка й ще я събуди за училище. От тази мисъл придоби повече кураж.

 

- Хайде, пей, миличка, дай една песен, от която да ми стане по-леко и ще решим проблема! – хълцаше Брайт. Беше се размекнал тотално. Натикал ме бе встрани тъй, че едвам дишах. Късах се от яд.

 

Не чувах думите, но разбирах смисъла й – явно на него му хареса. Разправяше се за някаква Моли и вехтата й любов. Обичали се, докато дошло време за война и Моли закичила любимия си с цветя и го заклевала да се върне. Отказах да разсъждавам върху думите и се отпуснах. Песента й се вкопчи в сухожилията ми и ме повали на пода. Слушах сякаш бях изпаднал в амок. Сякаш не нейните, а моите ръце бяха вързани, а върху очите ми падна мътна пелена, през която едвам долавях силуетите им. Може би поради тази причина смътно разбрах, че Брайт преди това е тършувал из джобовете си, измъкнал е шишето с хапчета и е лапнал две, а сега мен упояваше.

 

 Хапчетата изглежда са започнали да действат по-преди, защото нещастникът Брайт развърза ръцете й и седна до нея. Облегна се уморено на рамото й, я тя не смееше да мръдне като парализиран заек, когото са хванали за ушите.

 

Не знаех, че не е взимал лекарства от месеци, не знаех, че е изпаднал в някоя от неговите си маниакални фази, но пък не му личеше и затова бях спокоен, че отсъждах постъпките му в правилна насока. В този момент знаех, че няма начин вече да му повлияя. Брайт изпусна ножа, той издрънча жалостиво на пода. Нищо не можех да направя – беше ме отстранил в далечното кътче на съзнанието си и върху сетивата ми бяха спуснати забрани, които не можех да възпра.

 

Детето пееше, устата му артикулираше, светлината през прозорчето идваше на пресекулки, изглежда нощните насекоми не спираха да кръжат около лампите и да изгарят мигновено, щом приближаха твърде много нажежените им крушки.

 

Усетих странно болезнено пробождане във врата си и разбрах, че детето пеейки прокарваше острието на големия ловджийски нож, който бяхме купили с Брайт от една бакалия на магистралата по добре омускуления му врат, точно встрани, до сънната артерия.

 

Преди съвсем да потъна от благородното действие на лекарствата се чу тихата въздишка на Брайт, който уморено се свличаше от рамото на момичето по стената, а кръвта му се сливаше с болезнените пулсации на уличните лампи, които прииждаха отвън. Реех се над главите им, близо до тавана, близо до онова чучело – ръждясалия велосипед, вирнал гумите си с криви спици нагоре и въобще не ми пукаше, когато девойчето обърса ножа в пижамата си и с него сряза вървите, с които бяхме вързали краката й, скочи и побягна през вратата.

 

Брайт се килна встрани, а празното му тяло зае поза на захвърлен счупен съсъд. От гърлото му по пода течеше тъмна вадичка. Все още чувах песента, въпреки, че в действителност беше свършила отдавна. Чух и последния удар на сърцето му – отече в имагинерните ми уши, спираловидно оплетен с воя на прииждащите сирените.

 

На улицата хлапето се спря за миг, колкото да се зарея над главата му – изследвах я. Беше придобила сиянието на баща си точно толкова, колкото е необходимо за един дух на лудостта да я обладае. Хапеше юмрука си и се люлееше напред-назад на фона на прииждащите светлини от фаровете на патрулките и линейките. В този момент се приближих, съвсем тихичко в ухото й зашепнах:

 

- С теб се познаваме, скъпа! Няма ли да ме погледнеш в очите?

 

Няколко секунди се люля в циклофреничното си напрежение, докато накрая ме погледна и попита:

 

- Защо направихте всичко това?

 

- Слушай, нека първо се опознаем, искаш ли? – рекох, а тя просто кимна с очи. – Казвам се Хидън и мога да ти помогна във всичко, когато трябва да вземеш изключително трудно решение. Искаш ли?

 

О, тя искаше. Искаше много. В момента дори би й било добре дошло ако й помогнех да избяга надалеч от света.

 

- Недей така, скъпа! Няма нужда да бягаш никъде. Просто си пий хапчетата и гледай да ме повикаш, стане ли напечено, става ли?

 

- Да, мистър Хидън...Сър. Как да ви извикам, сър?

 

- Е, ще дойде денят и това да разбереш...Просто ме извикай!

 

След това се скрих в дълбокото на подсъзнанието й и зачаках момента, когато люлката на живота й ще я залюлее и няма да може да спре. Никога.

 

 

__________________________________________

*Hidden - скрит

*Bright - ярък