Сирените виеха. Не за бомбардировка, а за Ботев. Както на всеки 2 юни, в 12 часа. А малкият панелен квартал жужеше от неспиращо движение. Автомобилни гуми, ремаркета и потътрящи се чехли не спираха своя улисан устрем. Погълнати от малките си животчета, хората не спираха да преследват своите малки работички и да ламтят за своите шумолящи парички. Оглушали от крясъка на ежедневието си, те не чуха сирените. Смачкани от дребните си желанийца и страсти, те бяха прекалено малки, за да отдадат чест към един голям човек и поне за минута да спрат мъничкия си устрем към шумолящите парички.

А Ботев не беше като тях. Той остави семейството си, родителите си и всички възможности за тих и спокойно малко съществуванийце, за да даде своя голям живот за нас. За хората с малките животчета. За да може да живеем малките си животчета по-добре. И да подминаваме паметта му, заплеснати в техния водовъртеж - на малките животчета.

Поклон за героя! Поклон, задето се отказа от малкото си животче и жертва големия си живот!