Случва ли ви се да усещате как, леко и понякога почти неусетно, ви гложди дадено притеснение? Споменът и грижата за нещо, в повечето случаи – неприятно, което трябва да свършите? Понякога в ясното си съзнание забравяте какво точно е това нещо, но грижата в подсъзнанието ви леко и лукаво постоянства в настроението ви. Като едва доловим шепот; като почти заглушената чалга, която си е пуснал съседът 4 етажа по-долу; като мизернаото количество чесън в таратора, което дълги часове наред ви напомня за себе си.
Именно както миниатюрното парченце чесън в яденето е способно да нарушава хармонията от аромати около вас – нещи леко, почти неосезаемо за средностатистическия нос, за което вече отдавна сте забравили - така и тази латентна тревожност си стои все там, независимо, че през по-голямата част от времето сте забравили за нейните причинители. Това състояние е най-осезаемо в моментите на спокойствие през деня/седмицата. Седите/лежите си отпуснати, заети с някакво приятно занимание или с жадувано бездействие и аха да възкликнете в мислите си “Колко е хубав животът!” и усещате този лек неприятен дъх на нещо несвръшено и неприятно, което тежи в графика ви.
Такива усещания и размисли предизвиква у мен мисълта - дори не мисълта, а само подсъзнателната идея за задължение – че трябва пак да се явявам на шофьорски изпит, след като ме скъсаха миналата седмица. Не е заради парите (по 118 лева на всяко явяване на кормуване). Нито заради факта, че вероятно изпитът ще забави едно евентуално пътуване. А заради самото кормуване. Шофирането в пътните условия в центъра на София ми носи само отрицателни емоции и стрес, а комбинирано с все още недоизградените ми умения за контрол над колата, е просто един малък кошмар. Но може би най-силно изразеното неприятно чувство в цялото упражнение е чувството за непълноценността ми като шофьор. Зная, че при едва 30 кормилни учебни часа (ок. 22 астрономически) зад гърба си няма как да очаквам кой знае какъв професионализъм и майсторлък от себе си. И въпреки това зад волана по софийските улици много често се чувствам като пълна глупачка, като някакво бавнозагравящо и едва ли не най-зашморцаното същество на пътя ...
А интересно, новината за излагацията ми на изпита по кормуване (и изобщо за мъките ми да стана шофьор) предизвикват неочаквано огромен интерес. Компанията се оживява и започват едни разкази - почти като от казармата - уж кофти, уж неприятно, но за него се разказва цял живот. Всички шофьори около мен, несъмнено водени от добрата умисъл да ми докажат колко незначително е да те скъсат на кормуване, се надпреварват да ми обясняват за своя (и не само) опит в областта. Кой го били късали 3 пъти, въпреки че карал много добре още от 15-годишен; кой го късали 4 пъти, кой 6 пъти... Демек, да не се впрягам много много, то си е нормално да те късат, при това – колкото повече, толкова повече ... нещо от сорта.
Хм. 8 пъти късане на кормуване би означавало да се мотая с курсовете и изпитите още 8 месеца някъде. Страшно успокояващо, думи нямам!
А то че не е болка за умиране – не е.
Само ако можеше да не се чувствам като пълна гъска, всеки път когато ми угасне колата например, това вече би било ... успокояващо.
P.S. Ей, успокояващите-5-6-пъти-късани-шофьори, ако прочетете това, да не вземете да се засегнете! Беше ми интересно да чуя вашите истории и в крайна сметка действително малко се срамувам от това колко съм се впрегнала с моето шофиране. Бъдете здрави!