Имаше толкова много недвижима собственост, но за съжаление пустотата я беше превзела изцяло.
Професията ѝ позволяваше да пътува от град на град. Влизаше в някоя от къщите, я на дъщеря ѝ, внука ѝ или нейната. Пускаше телевизора, климатика, даже и пералнята на празен ход. Надяваше се шумът да прогони самотата ѝ, да вдъхне живот на осиротялата къща.
Децата ѝ отдавна не живееха при нея. Дъщеря ѝ беше толкова далеч от нея прогонена от икономическата обстановка ( а и не само от нея) я посещаваше не много често. Не знаеше дали там се чувства добре. Единствено усмивката ѝ я топлеше от монитора. Надяваше се поне тя да е искрена.
След време влизаше в някой от другите си имоти. С годините ѝ правеше впечатление че некролозите на входната врата,които с всяко ново посещение се увеличаваха в аритметична прогресия. Понякога, когато се налагаше да преспи в някоя от къщите си и я обхващаха черни мисли, тогава сънуваше един и същи сън.
Звънеше на съседите си, за да поиска помощ,но когато вратата се отвореше в рамката ѝ се привиждаше некролог вместо жив човек. Когато се събудеше потна и притеснена след такъв сън си мислеше, че във всичките ѝ имоти живеят листи формат А 4, като в някаква черна анимация въпреки, че снимките и думите върху тях бяха тъй многоцветни. Случваше се да си мисли, че от толкова старание да вдъхне живот и душа на осиротелите домове, самата тя е останала без такава. Някой път ѝ се струваше че в сърцето ѝ има калкулатор или касов апарат, но това вече не я тревожеше. Единственото, което предизвикваше притеснение в нея че някой или самата тя по невнимание ще натисне клавиша „TOTAL „ преждевременно.