Мисля, че все още съм сляпа. Днес не видях нищо... Както и предните дни... Или може би... проблясъци...

Нещо на баба ми върви днес...

Сутринта ми се обади една да ми търси сметка за... това, че искам да намеря пътя си и да вървя по него. Искаше ми обяснение защо съм щастлива. Защо намерих мъжа на живота си. Защо го обичам толкова. Защо обичам толкова проклетото си семейство, което само ми е съсипало живота... Потърси ми сметка за озлоблението си. За дупката в душата й. За това, че е стара и самотна... И не може да общува с никого... И всички я смятат за домашната прислужница... Защото тя все като такава се е държала... Цербера вкъщи, който една добра дума не ти казва... И когато не те е виждал дълго време, не ти се радва, а започва да ти държи сметка за държанието на другите си подчинени... И когато не те е чувал отдавна не те пита как си, що си, а ти държи сметка защо си обиден и настоява за извинение...

Няма да се извиня... Може би съм жестока, не знам. Не разбирам...

Оплесках работата може би...

После, като се прибирах уморена до смърт, попаднах на една друга баба... Тя... и тя беше самотна... искаше да си говори с някого...отначало ми стана мъчно за нея... после... от приказките й разбрах...тя е като онази другата баба от сутрешния разговор... Това да не е някаква заразна болест?! И аз ли ще стана такава? Или пък някой друг патологичен случай...

Преследват ме странни мисли... Тъгувам...

----------------
Listening to: Coldplay - Don't Panic
via FoxyTunes

----------------

<<< 1, 2 >>>