Ще ми се да напиша нещо. За живота, за мъжете, за себе си, за есента и обичайните глупости. Ама нещо музата ми пак се е запила.

Всъщмост май най- много ми се иска да се оплача от себе си. От това, което мразя и така ужасно харесвам. Хем ми се ще да бъда фаталната жена, хем оная забутана дълбоко в мен нежност и жажда за чувства винаги ми преебава момента. Парадоксално ли е да бъдеш две крайности в едно? Честно казано не ми пука, стига да не ми пречеше толкова.

Направих си стая в гепиме. Видео чата... Имам забележителна колекция от фенове, блокирани и любовници. В началото ми беше много неудобно, когато представителите на последния вид се засекат заедно. Обърквах се как да се държа с тях, какво да им говоря. Всеки искаше своето внимание и всеки отчиташе, че нещо не е наред. После свикнах. Свикнаха и те. Сега към всички тях се обръщам с “любов моя”. Жалка картинка.  Толкова съм го закъсала за внимание, че наблягам на количеството, вместо на качеството. И става все по- зле...женени, разведени, с приятелки.. нищо не ме спира. Казвам си, че това е поредната доза удоволствие и поне толкова заслужавам. Никоя от тези връзки, няма бъдеще. Няма развитие. Играя си на глупавата кучка и чакам. Какво чакам обаче, не е ясно. Сигурно мр. Котка. За него  се сещам по- рядко... и въпреки това той продължава да живее в надеждите ми.

Най- лесно е да кажа, че бившият ми приятел ми отне малкото, което беше останало. Но е твърде лесно да го обвиня. Истината е отново, че аз си го причинявам сама. Аз му позволих да се държи така с мен, може би дори аз му дадох повод да ми изневерява. С прекалените си сексуални апетити, с прекаленото обгрижване и опитите ми за прекалена перфектност вкъщи. И онова лудо желание да бъда мама.

Понякога си мисля колко лесно би било да забременея и да родя... после  осъзнавам, че мога да наранявам и съсипвам себе си, колкото ми  е кеф, но не е честно да го причинявам на други хора, още повече на собственото си дете.

Опитвам се да бъда добра майка, без да съм раждала. Опитвам се да бъда перфектната половинка, без да съм. И так е едно мазало..Личният ми живот е такава каша. И всеки ден добавям нова съставка. Като алхимикът, тръгнал в търсене как да превърне оловото в злато.

Всеки нов мъж... дори не си спомням всички... чувствам се виновна пред себе си и се оправдавам пак там.  Времето изтича не като пясък между пръстите ми, а по- скоро покрай мен. И всичко, което аз правя е да водя нов мъж в спалнята си. Ако може всеки ден. За да продължа да играя ролята си, за да продължа да се оправдавам и за да спра да се чувствама сама. Много добре знам, че чувството на самотата не зависи от броя на хората около теб.  Не съм толкова глупава. Защото тогава не спирам  да навъртам бройки и безсмислени връзки? Май ми харесва. Може би винаги ми е харесвало. А може би просто съм се научила да го харесвам – вниманието, първите трепети, първите целувки, особено забранените... потта по тялото ми след изтощителната доза секс. Все наркотици, на които не искам да се противопоставя. Като цигарите.

Мисля си, че нарочно избирам онези мъже, които не могат да ми предложат нищо, освен  забавление. По- скоро несъзнателно. Защото нали уж съзнателно търся г-н Котка. С тях си играем една игричка... каня ги на театър. Моя театър, на сцената на Душата ми. Знаят, че играя. Дори понякога съм толкова ужасна актриса, че го виждат. Разбират, че всичко е игра, но приемат да я играят. Защо го правят? Всеки от тях има своите причини. Честно казано не ме интересува.

Лошото на маските е, че полепват по теб. И един ден опитвайки се да я свалиш.. се оказва, че сваляш и собствената си кожа. Тогава ставаш никой.

Аз съм една ужасна жена. Гледам острани чуждото щастие. Питам се къде е моето и само привидно играя, че го търся. Встъщност го чакам. Да падне от небето, ако може. Тогава пък вероятно просто ще премина боса върху него. Ще го стъпча, задето толкова време го е нямало. После ще плача. Но вече съм свикнала да бъда нещастна. Няма го страха от непознатото, страхът, че може и да бъда щастлива.