Припада здрачът в ъгъла на стаята.
Като съпрузи часовете се припират
за сантиметър територи - панел.
Под шарките на старите тапети
новородени сенките надничат,
страхливо вгледани във светлината
на прашния прозорец - ням олтар
за разкаяние или благословия.
И аз съм там.
На хаоса стихиите
във кротките си длани приютила,
зова на чувствата - недоизказани
крещят в очите ми,като магия
и еротична цветност във душата пари...
От теб са ми най-истинските рани.
Ела и приседни.
Сърцето на вселената е спряло
В аритмения миг,преди кръвта
да блъсне в слепоочие всемира,
по вените му стръвно да препусне,
да оцвети червеното на залеза
и после уморено да се сгуши
в потока сив на дремещото време -
ще се докоснат и ще се разминат
изгубените ни души - удавници.