Вчера беше нашето вчера. Предимно моето вчера и по-малко тяхното вчера, щото все пак разказвам аз... Та една съботна вечер в една паралелна на софийската вселена... Не, не приказката не започва тук...

Приказката (силно казано приказка) започна още в петък с едно обещание. Не, не си мислете, че беше кой знае какво обещание (е, за мен си беше голямо обещание). Просто един всеобщо любим герой обеща на своята ледена лейди да й отиде на гости, защото на нея много й беше мъчно за него...

Събота целия ден направо бях изперкала. Беше ми писнало да уча, Тони и Басьо не се бяхя обадили и аз цял ден се тръшках, че сигурно няма да дойдат и прочие глупости... Е, нали съм си едно каръчено Йоренце...

За мое огромно щастие към 19 часа Тони ми се обади да им каже, че са на Св. Св. Константин и Елена и тръгват към мен. Със Светлинка едва ги дочакахме. Най-сетне, след около час и половина, героите пристигнаха. Уморени, но доволни и умихнати. Пътните им премеждия те ще ви ги разкажат (или поне така обещаха), а определено има какво да се разказва.

Нагостих ги, напоих ги. След което решихме да минем да вземе Светлинка от тях (тя се беше прибрала за малко, че цял ден у къщи беше) и да идем на по бира някъде...

Речено сторено... Харесахме си едно заведение на центъра и се настанихме на масите отвън. Времето беше много приятно. Светлинка успя да омая с неотразимия си чар Басьо - двамата определено си намериха приказка. Аз бях много изморена - цяла седмица почти не бях спала, а и това проклето учене ме беше изтощило. То и за това почти не се включвах в разговорите - гушках си се в Тони, радвайки се на извънредното време заедно, което сме спечелили; слушах ги какво си говорят тримата, радвах се на присъствието и усмивките им.

Като приключихме с пиенето. Решихме да се разходим и да идем в оная градинка за която ви разказвах веднъж. Онази с люлките...

Времето беше много приятно - подухваше ветрец, имаше звездички...  Малко вдигнахме патърдия на хората , които живеят наблизо, но пък не съжалявам. Люляхме се, приказвахме си... Беше много, много хубаво... Съжалявам, че и двамата с Тони си оставихме апаратите в къщи - определено имаше доста дивотии, които можехме да докоментираме... Но както и да е...

Светлина и Тонката си обявиха дуел - кой ще издържи повече да се върти на въртележката в градинката до блока на Светлина. И така напуснахме градинките с люлките. Малко се поразделихме да си правим състезание кой ще стигне пръв - аз и Тоньо тръгнахме по един път, а Светлинка и Басьо по друг... Е, те ни изпревариха, защото ние нарочно си удължихме пътя, като минахме по една странична улица...

Дуела се състоя и тоя път Тони не пищя да го свалят от въртележката, но аз така и не разбрах кой победи защото твърде много ми се виеше свят (да не остана назад и аз се качих)... Та седяхме доста време пред блока и си приказвахме сладко, сладко. По някое време ме съжалиха и решиха да си ходим, щото аз вече направо заспивах. Но пък бях доволна и щастлива. А и мисълта, че най-сетне ще спя спокойно сгушена при любимия си човек... Ммммммм...

На другия ден станахме на обед, пихме си кафето, хапнахме. Светлинка мина по някое време, поприказвахме си. Към три часа изпратихме нашите герои по живо по здраво...