Мисля си и не искам да си спомням как преди няколко години след изборите за български парламент БСП опитваше да купи гласовете на няколко депутата, за сформиранетона правителство. Не се получи и след многобройните калкулации и вариации кой с кого, третата по ред сила (ДПС) направи коалиция. Тази смешна сбирщина от лакомници, наречена правителство, бе осъществена с непреодолимото желание на три политически партии да получат властта. Колко пари сложиха тези хора в джобчетата си и какви измами направиха по време на управлението си, не ми е отсъдено да знам...

Но преди да си тръгнат поставиха свои хора на ключови ръководни постове и, разбира се, промениха изборния закон в своя полза. Най-малкото което можеха да сторят за себе си...  Хвърлиха иронично прах вочите на обществото с „елементът” на мажоритарен вот, който в този си вид едва ли да промени нещо, но би объркал някой пенсионер, застанал пред урната...Това, че от двеста и нещо си изборни секции в чужбина, над сто са в Турция е врамките на нещата – там хората са силно заинтересувани от съдбините на България. Интелигенните млади хора в западна Европа и Америка обаче са възпрепятсвани. За откриването на изборна секция са нужни минимум 100 желаещи. За по-малка бройка не е рентабилно да се хвърлят средства, все пак сме в кризисни времена, нека спестим някой лев... Пък и нали трябва да си купим някой глас да ниподкрепи. Нищо, че бюджетът прогресивно намалява, нищо че безработицата расте. Сега ни е паднало да харчим парите на данъкоплатците...

***

Стоя на бара в приятно рок-клуб заведение с Миро - приярелче, което познавам от интернет. Лениво поръчам бира блуждаейки в проблемите от изминалия ден. Колко е приятно да отпиеш глътка и да не мислиш за нищо...

Не беше лесно даубедя Миро да излезем – той все няма пари, от няколко месеца е без работа. Не е проблем да черпя по нещо, но и достойнството си казва думата – как така една госпожичка ще плаща сметките...

Появява се нов индивид на бара. Разговорите бавно и неусетно се изместват. Стига се и до неминуемата политика.

-          -  Ще гласуваш ли в неделя?

-           - Хм... Аз никога не съм гласувал. Не ме интересуват! Ами ти?

(Кратко мълчание)

-           - Аз... Не зная. Може да отида. Ще видим – смрънка Миро.

-           - И за кого?

-           - Ами...Само едни дават пари.

Тук вече любопитството ми се обажда:

-           - И кои са те?

-           - Лидер.

Другото момче продължава да пита:

-           - По колко дават?

-           - 40лв.

-           - Кога ще ги дадат?

-           - Ъъъ...тези дни, би трябвало – личеше, че Миро очаква да ги получи.

-           - Мога ли и аз да се запиша?

-           - Да – провиква се към бармана -  Мишоооо! Я ела за малко! – и продължава със занижен тон – Дай списъка.

Мишо провря ръка някъде из под бара и измъкна почти двустранно изписан лист. Фигурираха трите имена, ЕГН-тата и секциите за гласуване на доста хора. Замислих се как така спокойно оставяха данните си. И ако не гласуват какво би станало? Дали някъде из тези секции някой не следи кой какво прави.  И това само за 40 лева... Момчето взе химикал и допълни името си в списъка.

***

На другия ден, излизайки от апартамента си виждам в пощата вестниче, озаглавено „Лидер” – естествено предизборна агитация. А долният ъгъл на страницата е украсен с фразата: „Купуванетои продаването на гласове е пресъпление”.

Разбира се. Аз знам и без да ми го казвате...

***

Ден по-късно излизам на кафе с друго приятелче - Алекс. Преди време бяхме говорили на тема избори и аз бях опитала да прокарам идеята за важността на гласуването, подчертавайки, че ние, младите хора, трябва да се противпопставим на това, което се случва. Алекс беше казал: „Да, добре, може да отидем заедно, а после на кафе. Кажи за кого да гласувам?”.  Ще поясня, че това момченце, или по-точно този почти 30 годишен мъж, би се доверил на мнението ми. С което моя милост никога не би злоупотребила, а и не претендирам да мога да направя правилен избор. Винаги на такъв въпрос съм казвала: „Гласувай за когото си харесаш, просто отиди и го направи”.

Крачейки бавно между блоковете, по пътеките водещи до центъра на квартала, Алекс ненадеяно казва:

-           - Мише, аз ще отида да гласувам.

-           - О! Това е чудесно! Много се радвам! Ето така трябва да се прави! Няма значение за кого. Важно е да отидеш.

-          -  Аз ще гласувам за Весела Лечева – без да съм питала сподели Алекс – обещал съм, дават по 70 лева. За БСП.

В този миг ентусиазмът ми се обърна в празнота. Загледах се в прането висящо по опънатите въжета между сградите. Вятърът си играеше с дрехите. А зад тях прозираше небето – безжизнено-сиво, загубило  баграта си. Не знаех какво да кажа. Почувствах безсилие. Винаги съм вярвала, че нашето поколение е това което, с непокварените си мечти ще се бори за бъдещето си. Винаги съм сипела лъчисти, илюзорни, но искрени и борбени думи. И какво?

***

Пускам радиото и слушам нападки от политик срещу политик. Толкова много агресия и никаква ясна стратегия за управление. Получих деформация на ушите си да чувам, че „купуването и продаването на гласове е пресъпление”...

А фактите са си факти. Всеки би сложил допълнителен лев в джоба си. Малдежите от малкия град, чиито ценности са забрвени някъде. Какво пък, ще си купят пиене или марихуана. Или ще проиграят парите в казиното. И после аз пак ще чувам: „Ама... не ми е удобно да ме черпиш отново...”. А аз питам: „Удобно ли ти е да се продаваш на тези мошеници?  Аз поне съм ти приятелка и знаеш, че съм истинска”

Кой ни възпита такива? Жалки, манипулируеми. Кой създаде този ред и тези устои? Кой съсипа образованието? Кой има интерес интелигентните хора да са по-малко? Всички си знаем отговора - същите тези хора които мазно се усмихват на екрана, разказвайки поредната лъжа. Театърът продължава...   

***

Действието се развива в Перник. Имената на хора са измислени. Развръзката предстои. Аз няма да я разкажа. Пуснете си телевизора на пети юли вечерта. Ще чуете по-сладкудумни от мен.