Навън валя сняг цяла нощ на едри и щедри парчета, а на сутринта преспите на места достигаха човешки ръст - улиците приличаха на прокопани от къртици тунелчета. Слънцето плахо си проби път между облаците, задуха вятър и в този миг на този бял бял свят се появи едно малко усмихнато същество. Беше в деня на Света Анна... преди години.
Ани имаше в чертите си дирята от този ден – студен поглед, ако няма слънце наоколо, топъл – ако срещне друго вълшебно същество. Можеше да е ласкава като огъня в камината, можеше да се грижи за другите, знаеше как да разтопи ледовете, можеше да слуша чужди истории с часове и само с едно примижаване на очите да се отдръпне за момент и да изстреля възможно най-добрия съвет. Предпочиташе да наблюдава света и да изучава странностите на хората, отколкото да се старае да бъде забелязана от когото и да е било. Имаше много приятели – видеше ли само, че някой има нужда да бъде прегърнат, тозчас се втурваше. Не обичаше да кара някой да върши нещо вместо нея, по-скоро искаше сама да си блъска главата и да се бори. Рядко се срещаха хора, който да разбират на какъв човек са се натъкнали. Тя се виждаше като скучна и съвсем обикновена в техните очи.
Най-странното беше, че си живееше в свой собствен измислен свят...или поне така си въобразяваше. В една ничия земя, където нищо на никого не принадлежеше. A и знаеше, че във всеки човек има по нещо така дълбоко скрито, че дори и той самият няма как да знае за неговото съществуване.
Една вечер, както се седеше край огъня на една поляна, пълна с непознати, свиреше тихо на китара и си тананикаше, от дясната и страна, само на няколко педи рязстояние, някой я гледаше с топлина в очите.
- Невероятно хубаво пееш! – каза Някой.
След 5 секунди няколкото педи разстояние се изпариха и Някой научи Ани да бъде щастлива, научи я да се радва, да лети на сън, да пътешества наяве, да говори, да дава и да получава, да обича...След години на Някой му стана скучно да се занимава само с нея, все пак имаше нужда и от малко време само за себе си – за своите книги, за своите филми, за своите мисли. Но за жалост обаче Ани не се бе научила да разбира потребността на хората от подобен вид самота. Стана и студено и започна да се оглежда за хора, които имат нужда от топлината и, за да си я даде...стана подсъзнателно, непоискано, неизвикано, сигналите идваха от ничията територия в нея.
Така срещна Страха по един ръб на изток от северната стена. Страхът я обърка. А за Някой това беше много страшно и за да преживее самотата си, извика на помощ Облака. Той пък скри Слънцето. А Ани не можеше да се усмихва без Слънце. Помръкна всичко живо и смислено в нея. От този момент нататък, Ани нямаше мечти. Появяваха се само желания за пътешествия, за гори, планини, скали, огньове.Ани изгуби способността си да се радва, както и способността да присвие очи и да погледне нещата от страни. Изгуби всичко хубаво в себе си.
В цялата облачна атмосфера срещна един Човек, който бързо и стана ясен, понеже много умееха да си говорят и чувстваха света с приблизително еднаква сила. Човекът виждаше всичко в Ани, но само в моменти на крайно изтощение от нейните менящи се настроения, успяваше да и обясни, че няма право да мълчи и да таи всичко вътре в себе си, в ничията си земя. Ничията земя на Ани представляваше мястото, на което тя складираше впечатления, чиито смисъл не успяваше да върже с логично съдържание. Ани не разбираше как е възможно двама души да я обичат, не чувстваше че заслужава такова внимание.
- Не ти ли омръзна да съжаляваш за нещата, които правиш? – попита Човекът...
Ани бе срещнала най-добрия Човек на света. И не знаеше как да му отговори. Бе смутена от безкрайната му добрина, разбиране и топлина. Той беше по-добър от нея, а тя не знаеше какво да стори. Чувстваше се като разрязана на две половинки ябълка, а нали като направиш така с някоя ябълка, трябва бързо да я изядеш...иначе времето я изяжда и тя се разваля.
За Ани остана горчивия вкус в устата – миришеше и на кървящи рани, които самата тя бе нанесла на на хората, които обичаше, а по този начин и на себе си. След мечтите, сега беше ред да загуби и самоуважението си. Непоправимо, невъзвратимо...И го загуби. Остана и само една единствена надежда – да изгее Слънце в очите и, за да може да дава, за да може да получава, за да иска да я има.