“Не трябваше да го слушам-призна ми той един ден,-човек никога не бива да слуша цветята.Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им.Моето цветче изпълни с благоухание цялата ми планета,но аз не умеех да се радвам на това…….”

И ми довери още нещо:”Тогава аз нищо не можех да разбирам!Би трябвало да го преценявам не по думите,а по делата му.То ме изпълваше с благоухание и със светлина.В никакъв случай не трябваше да бягам!Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия!Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам………”

Не знам какво ме върна толкова години назад във времето.Или не….по-скоро знам,но не това е важното в случая.Чета и си мисля….наука ли е любовта?Кога и как всеки от нас намира пътя към нея?Успяваме ли да разпознаем знаците на истинската или наистина обръщаме повече внимание на думите?Питам се….дали и сега, шестдесет години след раждането на Малкия принц,продължаваме да хитруваме,измисляйки си несъществуващи нокти и бодли,уплашени от чувствата бушуващи в гърдите ни?

Не знам младостта или зрелостта са по-мъдрите съветници,когато става дума за чувства или просто трябва да се оставиш на течението……,да се гмурнеш в непознатите води с надеждата да оцелееш….научил се на любов.