В едно малко градче имаше един голям лош човек. Широкоплещест, с бръсната глава и очи на бясно куче. Той беше толкова голям и лош, че взимаше всичко от всекиго, стига само да го поиска. Всички пари, всички жени и всички къщи бяха негови. Той взимаше заеми от хората в това градче, без да им ги връща, ходеше им неканен на гости, женеше се за дъщерите им за по една вечер, а после ги изплюваше като изстискани парченца портокал.

Този голям лош човек беше толкова страшен, че никой не смееше да изрече името му. Когато го молеха за нещо, хората му казваха „господине”, а когато говореха за него го наричаха просто „Лошия”. И така, Лошият господаруваше с тежка ръка над това градче и нямаше държава, кмет или полицай, които да му кажат „няма да правиш така”. Лошият беше държавата, той назначаваше кмета и той плащаше на полицая.

Лятната вечер премина в приятна топла нощ. Последната събота на юни увлече в празничния си вихър всички млади хора в малкото градче. Може би съботата беше единственото нещо, което не беше под властта на Лошия. Дори и той имаше нужда да от ден в седмицата, в който да не краде, убива и мачка толкова много, колкото през останалите.

Единствената дискотека (притежавана от Лошия, разбира се), се напълни със стотина хлапета. От тонколоните все по-силно дънеха хитови парчета на певици с голи пъпове и големи гърди. Лошият седеше на бара и от време на време процеждаше през зъби малка глътка от парливата водка. Тази вечер Лошият беше режил да се жени. Както винаги, за малко. Докато между краката на момичето не се появеше кръв или докато тя не изпаднеше в безсъзнание. След това щеше да я изхвърли някъде - жалка, пребита и изнасилена.

-Мило, стига си ги гледал тия ученички! Ето ме, аз съм с тебе!
Любовницата му сложи нежно ръце около дебелия му врат. Лошият я блъсна и й удари шамар с опакото на ръката. Тя се сви и стисна с ръка разбитата си уста.
-Махай се оттука! Тъпа курва, омръзна ми от тебе!

Мутресата се завлачи нанякъде, докато хленчеше като сритано пале. И тогава той я видя. Не, не мутресата. Лошият видя Новата.
Хубава беше. И изпипана – прическа, дрешки, всичко на място. Намести се на стол точно на противоположния край на бара и с леко отегчена физиономия си поръча нещо.
Лошият стана. Кучите му очи блеснаха. Красивото й лице накара една тънка жилка в мускулестите му гърди да преиграе. В малкото градче нямаше такива жени. Никоя не се осмеляваше да е толкова красива. А тази... Късото дънково якенце беше полуразкопчано. Над него се подаваха две сочни гърди, разкошни и изкушаващи като леко разтопени топки сметанов сладолед, изпънали бяла памучна блуза с дълбоко деколте. Полата й не беше прекалено къса. Само колкото да покаже нежните колене и малко от изящните й и нежни като коприна бедра. Колкото да загатне... да намекне... да предизвика... да настърви...

Лошият преглътна голяма глътка слюнка. Толкова вцепенено беше зяпнал тази жена, че вече няколко секунди не помръдваше от мястото си. Той я искаше. Той щеше да я има. Тръсна глава, после самоуверено тръгна към нея, като се дуеше с огромните си мускули.

Лошият подпря мощната си ръка на бара до момичето, след това доближи лицето си до нейното и каза:
-Ей.
Тя помръдна очи, после се извърна към него с леко уплашен поглед и каза:
-Здрасти.
-Ти май не си от тука.
-Не – сухо отвърна тя.
Той подпъхна месеста длан под малкия й женски лакът и рече:
-Ела да те черпа е’но.
-Не, мерси. – каза тя и обърна главата си на другата страна.
Дланта му се заключи в желязна хватка и той така силно я дръпна, че тя падна от стола.
-Идвай!!! – изрева той.

-Недей, това е Лошия. – каза уплашено някой.
Лошият усети нечий твърд юмрук в слепоочието си. Той пусна момичето, отстъпи, понечи да отърси глава от силния удар, но вече беше съборен на земята.
-Майка му... – успя да изръмжи Лошият и се хвана пистолета. Късно. Фанелката му се разпра шумно.

Тонколоната спря да трещи. Хлапетата се струпаха около трупа на поваленото чудовище. Лошият се давеше с кръв, прехапал дебелия златен синджир, а пробитите му дробове хриптяха шумно, докато поемаха предсмъртните глътки въздух. Сякаш повикани по тревога, дотичаха още сума ти хора от малкото градче. Изскочили от леглата си, те гледаха с невярващи сънени очи вече умрелия Лош.

Най-голямата и най-тъмната сила, която техният малък град и малък живот познаваха, потъна в Преизподнята. А над поваления колос на мракобесието стоеше един съвсем обикновен млад мъж, опръскан с кръв, стиснал почервенялото острие на ножа. „Кой е тоя?” питаха всички. Много просто – това беше Добрия. Излезе по-лош от Лошия. А това до него беше любовта на живота му, жената, на която ненапразно се беше клел да убива за нея, ако се наложи. Момчетата от малкото градче го зяпаха с възхищение и тайно си се представяха как ще бъдат като него, когато пораснат.

На следващата сутрин Добрият си тръгна заедно с момичето си. Не го избраха за кмет, нито за полицай. Вече си имаха. Предстоеше им много по-важен избор. Трябваше да определят кой да бъде новия Лош. Може би щеше да е кмета, или полицая. Или някое от момчетата, които снощи с възхищение зяпаха Добрия.

Робите жадуваха хомота си.