Прозорецът е отворен, за да влезе въздух и слънцето бодро припича навън. Изведнъж в класната стая се разнася писък: „Пчелаааа!” Всички като по команда започват да пищят, да се оглеждат и да ръкомахат. Успявам да надвикам шумотевицата, но съветите ми да се запази спокойствие са напразни. Започвам да разказвам една история как сме обядвали…, как една пчела долетяла на масата…, как сме останали неподвижни… и т. н. И в този момент… пчелата реши да ме изпита и да ми даде урок – кацна на лицето ми. Не само замръзнах, но и дъхът ми спря. Мразя да ме лазят насекоми! Неистово ми се иска да махна с ръка и да я пропъдя, но срещу мен седят 20 ококорени хлапета. Млъкнаха и впериха погледи в мен. Пчелата направи проучвателна обиколка по бузата ми и се прехвърли на челото, а по гърба ми вече се стичаше струйка ледена пот. Стисках зъби и мълчах. Минутата, необходима на моята най-нова позната да реши, че не съм интересна, ми се стори цяла вечност. Отлетя, но не към прозореца, а отново се насочи към децата. Ръкомахания и викове не последваха. Всяко от тях замръзваше неподвижно и чакаше да види какво ще стане. Никой не пострада. Когато нашата гостенка отлетя, всички едно през друго започнаха да си обясняват как трябва да не плашим пчелите, за да не ни жилят от страх. Друго нещо си е личният опит. А моят урок? Никога и при никакви обстоятелства не трябва да казвам нещо, което не съм готова да направя.