Животът и смъртта му казват за него много повече от нашите закъснели думи на признание.
А най-силно говори поезията му.                

 

 

                                        Писмо

 

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                 с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                по Филипините,

по едрите звезди

               над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                     полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

        в доброто

                  и в човека,

в романтиката,

              в празните

                        копнежи?

Ти помниш ли как

               някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

             Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

         и молеха пощада.

А бяхме млади,

            бяхме толкоз млади!...

И после... после

               някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

         разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

        и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                  тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...

А там –

високо във небето,

               чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                 като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                 всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

           своя

              слепоочник.

То злобата в сърцето

                   трансформира

в една борба,

           която

                днес

                    клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

              над Фамагуста,

и радостта

         помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.

Машината ритмично

                 припява

                        и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

          празните

              химери...

За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                      тъмен,

да, нашто

        ярко

           слънце

                ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

         опърли най-подире.

Не ще проклинам,

              няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                   ще се умира.

Но да умреш, когато

                  се отърсва

земята

     от отровната си

                   плесен,

когато милионите възкръсват

това е песен,

           да, това е песен!