Хей... Отвикнала съм да пиша писма.
Повече от месец не съм ти драсвала нито ред.
Не знам защо.
- Не ми беше до теб?
Едва ли.
Май си те нося със себе си, където и да съм и каквото и да се случва покрай мене.
Дори и да не го осъзнавам.
- Исках в трудните моменти да бъдеш по-наблизо, а ти не беше (и писмо нямаше как да те замени)?
Може би. Кой да ти каже...
Писмо от теб навярно би могло да помогне. Тогава, когато светът ми беше потънал нанякъде...
Не го получих. Ти си имаше своите собствени мелници, с които да се бориш...
Вятърни или не - ти си знаеш...
Защо ти пиша сега (след като разменихме 5-6 СМСа преди малко)?
Знам ли. Нямам отговор.
Напоследък нямам отговор на никои от многото въпроси, които СИ задавам.
Които другите МИ задават.
Преди няколко часа се върнах от Ташкент.
Там прекарах 2 дни и 2 нощи ... сама със себе си...
Не особено добра компания тези дни, да не кажа седмици...
Но... Май нямах избор. Колегите вечеряха в италианския ресторант на Intercontinental, за 100тен път, (и за 100тен път се убеждавам, че тези хора ги мързи да се мръднат и страдат от липса на въображение...), така че аз реших да НЕ се присъединя към вечер, изпълнена с празни приказки за времето и т.н.
Та се разхождах из зелените улици. Сама. Беше красива вечер.
Точно по онова време, когато денят си отива, но нощта все още не е съвсем настъпила.
И беше прекрасно да гледаш как небето потъмнява с всяка изминала минута, добивайки все повече цвят на dark blue jeans...
Да казвам ли, че ми се искаше да бъдеш наоколо?
Да, точно ти.
Можехме да свършим доста луди неща заедно, никое от които нямаше да включва вечеря в Италианския ресторант на 5* Интерконтинентал...
Вместо това можехме да премерим улиците на Ташкент от край до край just for the hell of it, изследвайки всеки ъгъл; да се целуваме под всяка 3та улична лампа, да погалим бездомно куче или нахраним самотно, изоставено котенце...
Можехме.
Минало време.
Не се случи.
Нищо, че много ми се искаше.
И друг път е ставало така - много неща, които са ми се искали, не са се случвали...
И това кара кръвта ми на лъвица да закипи от яд ... за минута.
След това ми става тъжно...
Много лесно от лъвица се превръщам в беззащитно котенце...
Спирам дотук.
Май и така казах предостатъчно.
Лека нощ, момчето ми.
Където и да си...