Все чакам да ми дойде Голямата муза да напиша нещо Много смислено, а то...








Второто ми кафе за днес. Трябва да изляза оттук. Човек може да функционира чудесно и сам. Човекът с неговото кафе. А това е "добро" кафе. В смисъл, trans fair. Един вид, не някаква огромна гадна експлоататорска корпорация е плащала стотинки на измъчни колумбийци, ами щастливи и доволни от живота колумбийци са си продали продукцията на някаква "добра" неправителствена организация или църква, която я е смляла, опаковала в  опаковки със средна степен на шареност и ги е сложила в магазина.

Купуваш си го и казваш: Ето, направих днес едно добро дело! С моя помощ един колумбиец е станал една идея по-щастлив!
... но добрината не свършва с това! Правиш си ти сутрешното кафе (или вече второ - в моя случай) и си викаш: Ето сега! Не съм ли аз един наистина добър гражданин на Обществото? .... Бих казала, чудесен гражданин! И си мислиш за колумбиеца, за неговите 7 малки дечица, представяш си ги едни такива диви и изпоцапани....


.... това кафе има ужасен вкус. :)

... слагам два вида мляко. Нормално и кондензирано. Мда, така вече се пие. Абе ... така си е екстра даже. На млеката (и на двете) пише Plus (верига магазини). Плюс сигурно е някакъв дебел чичка с костюм без вратовръзка, който освен Плюс притежава и Алди, Лидл, Карщат и още там каквото се сетите. Но ... какво пък - казвам си ... че спонсорирам чичко Плюс? Нали и той трябва да е щастлив? ... пък и ...аз ...

... аз ... не мога да ... аз съм само един ... мижав хилав студент ....пфу даже вече и това не съм ... добре, сега вече докторант ... но аз не мога да ...

("...но не може да ми прави не може не може не може да ми прави...")

... трябва да изляза оттук. Всъщност аз излязох - дойдох тук. Седя аз и се мъча да ... но наистина не знам дали като колумбиеца на полето в жегата ...( не ... не .... не е като него)....или като чичо ви Плюс, който е седнал на тоалетната вече от 45 минути и се мъчи. Не мога да го измисля! Абе ... ей го, ей го на ... но нещо липсва. Става дума за ...

Ами ...нещо не ми се връзва.. Искам да изследвам едно нещо, всичко е окей, професора се нави. Дотук всичко изглежда добре, даже много добре. Това е нещо, което наистина искам да направя ... което отдавна планувам, мечтата ми и т.н. Тая идея ми е още от зимата, казах си: завърша ли (тогава още пишех дилломна), ако ме приемат някъде доктор, най искам с това да се занимавам. И преди да се усетя (защото аз още несъм се усетила) вече бях в Хайделберг (друг град бел. ред.), вече завършила и уж готова психоложка (тоест това инфо в инфото ми вече напълно не е актуално) в един проект заедно с още 4ма такива-като-мене. Сега ще ме пита някой: Що не си промениш инфото? Понеже там си написала, че си студент и правиш експериметни.... Ами де да знам ... Ще вдигна рамене. Не знам какво да напиша вместо онова.  Сега съм в един странен град и ми се случват странни работи. Сладникавото наред с горчивото. Моля, не ме питайте каква ми е темата на докторската. Там е работата, че сега съм зациклила на едно нещо, което не ми е ясно. И то не от 45 минути, а от седмици вече. И все аха-аха да ми стане ясно! Като задача по геоматрия от тия не съвсем заплетените (жълтия сборник, Б-група), където ти просто седиш и гледаш задачата, гледаш, чертаеш, чертаеш и не става бе, не става ... мамка му ... Или като кръстословица, в която водоравно не се засича с отвесно. Защо не се засичат? Защо защо??? А съм толкова близко, мамка му, че коремът ми се свива ... той иска да се сети за решението сместо мен ... защо водоравно не си пасва с отвесно? А времето спира ... стрелката просто не отива на следващата секунда, ами цъка нервно напред-назад... О, то станало обяд? Кога свърши онази секунда? Не съм гладна. Хапни нещо. Нещо дребно поне ... айде! Нормалните хора така правят.
Хапвам, прилошава ми. Трябва да изляза оттук. Не мога да си представя да изляза. Не и когато съм толкова близко ...

Сега ... тук трябва да се допълни, че специално  това  малко нещо и да не го измисля, няма да се свърши света. То е само като допълнение към основното и може и без него. Става дума за това, че се явиха едни частни случаи, в които теорийката не важи. Ако намеря начин да ги обясня, ще стане по-качествено.

Всъщност предната седмица се срещнах пак с професора. Бях мислила много и бях измислила нещо, което хем пасваше, хем не. Бях адски несигурна и имаше защо. Професорът: разбирам, но ... защо това? Защо онова? А как би обяснила тогава едикакво си? А как да се изследва? Но всичко това по един начин попитано, който ... Ами да речем, че на него му се носи славата както че е много добър в областта си, така и че е много труден.Това всеки го казва. Някъде към края на срещата вече си помислих: още само 10 минути най-много 15 мога да издържа и ще избухна в сълзи...

Сега в понеделник пак имам среща с професора. И тъй като предния път той си ме направи на нищо, от това подразбрах, че все пак май по-разумно би било да се откажа от второто допълненийце :) Хехе, дотолкова поне мога да се ориентирам в ситуацията.. Пък и, казвам си, сега поне със сигурност няма прекалено добро мнение за мен, което донякъде успокоява. :) Но ... може би е излишно да споменавам, че бях като болна този ден и следващия. На по-следващия ден срещам пак професора за кратко, за да си уговоря с него час за понеделника. Казвам му, че няма смисъл от втората идея. Не я разбирам съвсем и едва ли скоро ще се сетя за експеримент, така че няма смисъл на този етап. Не искам да гоня вятъра, казах му.  Което не му казах е, че освен това не искам още веднъж на среща с него да се чувствам по този идиотски начин.
Той: Абе дай ще направим срещата по-отворена и ще обсъдим пак и двете неща. Усмивна ми се приятелски. Странна работа. Първо ми казва в прав текст, че идеята е тъпа и нереалистична, а после...

И така ... то на мен това ми дай, де ... една малка надеждичка и ще продължа да гоня вятъра. Доколкото може ... Преди малко попаднах на едни две хубави статии. Гореща следа! Но ... трябва да изляза оттук. Трябва да отида навънка ... а и някакъв мой вграден детектор на абсурда настойчиво ме алармира, че светът е много, много повече от това ... че аз определено не съм създадена да съм сама ... сама тук в тази стая, в този град,  в тази вечна секунда... защото там вътре в този побъркал се часовник има една кукувичка, която има нужда от повече ... и която ще се пръсне от напрежение, от чакане да удари кръглия час.







П.П. Добре де добре не ме бийте, излизам! Такъв е сега планЪ. Напред-назад с колелото да търся къде да изпечатам в събота тия дветестатии. Че не си е работа на тоя компютър.