И така, ето ни на в 2024-а, честито на оцелелите :D
Да БлагОДариМ на Бога, че сме живи и здрави - най-най-вече, човече, що рече ?!

Какво се случва междувременно ? Не зная за целия необятен божий Космос, но зная какво се случва в личния ми живот - чудеса и прекрасности само, за което смирено и благодатно-благословено БлагОДарЯ: БлагОДарЯ ти, Боже !

Бях разказвал как се измъкнах тогава - покрусен и посъсипан от скорошния грабеж - от Варна, как агломерацията постепенно изчезваше в далечината в специфичната си гледка от юг, във виещите се завои сред борови гори и поотворени хълмчета, пътят бе изпъстрен И със стоянки на леки жени, посещавани от тежкарско тежки возила периодически...Евакуирах се до изхода на магистрална отсечка №А5, комплексари често подсвиркваха с клаксони, а аз по-нарядко реагирах със средни пръсти.

Продължих да крача усилено и устремено - а и бях поокъснял, тръгнах след 13:30 на този 19-и Ноемврий, 2022. 9 дни след погромната нощ на 9-и срещу 10-и Ное, когато се събудих без пълната кошничка със сичките яйца, както ме поправи AreBeMagare (or whatever; прочее, по някаква причина съм възпрепятстван да коментирам под неговите писания и излияния ?) - малката черна раничка със сивия лаптоп и оранжевия тефтер, плюс още други неща, между които копия от прокълнатия софийски апартамент от майчиният ми дядо, изтеклия международен паспорт, акта за раждане, че и дипломата от Английската гимназия у Видин, баце :D Погром та дрънка, копеле ! :D

Решавам, че ще я ембаргирам около 1 година, и наистина - завърнах се едва на 13-и Ноември, 2023. Но за това друг път - слагам дебел, тлъст lag във времето за собствена безопасност. Четете, неграмотни врази-омрази :D .!.. ..!.

Подминавам май първото село, май Приселци, клаксонджийските комплексари намаляват и се разреждат, един баш нигга стой безучастно - със скука, подходяща да пресуши ентусиазма на пет вселени, на пластмасов стол до скучната бензиностанция, но моят устрем, ентусиазъм, вдъхновение И неприязън - о как не искам да те виждам, мила Варна, понякога кошмарно-коварна, поне известно време - е по-силен и устойчив от еманираната(излъчваната) от човека( не съм расист, поради това имам nigga pass, my niggaz <3 ! ) скука и празнота. Дори нехае да обмени поглед с нехайния мой.

Навлизам във фазата на транс-ритъма: то е същото както когато тичаш - първата миля, километър и половина, е за загрявка и навлизане във въпросния ритъм и транс, но с ходенето пеша става по-бавно и търпеливо-продължително. Красивото на това е, че преставаш да се вълнуваш от трафика повече от това да се движиш безопасно, спазвайки правилата за движениyeah и оглеждайки-ослушвайки се преди да пресичаш опасната му река; преставаш да се вълнуваш от всички малки болчици и дискомфорти поради ендорфиновата благодат, т.нар. „мускулна радост“; и крачиш ли крачиш целеустремено, погълнато-медитативно и пълноценно-приказно красиво, диво и щастливо.

...В единият ми работен тефтер по-късно вписах: #U CAN'T TOUCH THIS !...

Пристигам привечер - вече се стъмва и вече ползвам светлоотразител, вероятно изпаднал от велосипед, който държа в лявата си ръка, за да ме забележат състезателите по ебаси правата отсечка от няколко километра - преди Старо Оряхово. Fuck My Luck този път, но трябва да го преживея, и го преживявам, докато се добирам по плътен здрач в населеното място - избягвам да наричам селата села, щото в една друга ситуация нарекох пред хората, на които комплиментирах местния музей, а те от екипажа му, та пред тях нарекох град Черноморец „селото е много хубаво“ и брах бая срам пред себе си и съвестта си после :D. 

В събота вечер Населеното Място Старо Оряхово ( е, по-уважително от това немоам :D ) кипи от бесен живот. Наизлезли са май всички тийнейджъри, те местни ниггаз - и към тях не съм расист, обичам всеки човек безразлично безгранично, дори с нашенски ниггъз съм имал ползотворни работни взаимодействия, помагали сме си - работил съм дори рамо до рамо с изключителни личности в Леярната във Видин преди да ги нагонят, щото бяха нередовни по документи - без договори въобще, и те  така. Населеното Място е пълно с превъзбудени млади наши ниггъз, бучи бесна чалга от множество устройства, а аз обезпокоено бродя наоколо търсейки си нощния подслон, но всяко местенце бива окупирано от шумни групички.

Няколко часа по-късно откривам гъстълаци до опустошен, разрушен имот и се подслонявам там(подчертаванката е за това, че НИКОГА не навлизам в ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, това е fucking NO-NO!), докато на метри по-долу от малкото склонче форсират возила и се носят предполагаемо радостни възгласи, викове и възклицания, но поне най-шумното парти е на няколкостотин метра оттам и никой няма да ме безпокои. Както и става, и рано зарана „сгъвам цирка“ и потеглям вече към Бяла и Обзор, което е mission objective-а на тази отсечка, най-тягосно дългите 57км, мерено през №А5 - това значи към 65-70-ина през криволицита на Галата, откъдето идвах. Тягосното е това, че оттам насетне на юг отсечките са разбити на много по-малко километри - стана ми дори установена практика наместо целия Бургас-Несебър, около 36 по шосето, но пешеходно е малко повече по предимно крайбрежна алея - да го разбивам на Бургас-Поморие, и след това Поморие-Несебър. А вече по-късно за разнообразие дори го разчупвах на Поморие-Ахелой, Ахелой-Равда, Равда-Несебър. От юг агломерациите са по-нагъсто, на север южно от Варна е тази почти пълна шосейна пустош Бяла-Варна, която е 50 през аутобанна отсечка №А5.

От Населено Място Старо Оряхово до Град Бяла са 20км по шосе, което преминава през населеното място на АСАМСЪНЧОИДАОТГОРИЦА - село Горица. Село като село, нищо особено, и е по трасето Варна-Бургас, и всеки миг, и всеки час, преминавайки или дори спомняйки си за с. Горица се сещам за АСАМСЪНЧО. Обичах да го гледам, коги бех миничък. Посвещавам повечко време на град Бяла, защото обичайно транзитвам само, и спокойно се придвижвам по наистина кратките 7км оттам до град Обзор, без да си давам много-много зор. Нощувам в Обзор, и то на ново местенце, което е перфектно, на сутринта само ме мернаха от една тераса, но вече толкова съм претръпнал, а и не съм в частен имот, тъй щото STRAIGHT UP DON'T EVEN BOTHER :D си сгъвам цирка, и паля на юг. Имам монетки - последната вечер във Варна един познат ми подари 10 Йоана на банкнота, които доизядох в Обзор предната вечер с пиво пенливо в ежедневието красиво, диво и щастливо, без никога да е сиво, - и ги нахаквам във вендинг машинарията на последната бензиностанция преди баира, който не е кой знае какво, но който си ме чака, мадафака !

Ползвам светлоотразителя, защото тръгвам по тъмна ранна доба, всичко е наред, дори слава Богу няма бибиткащи комплексари. Развиделява, прибирам го, продължавам - почти няма време и разстояния все още да навлеза в ритъм и транс, но на отбивката Иракли-Емона, откъдето преди това дойдох от юг, от Бургас, решавам да бича през целия дълъг проход. 

Тръгвам през прохода, планината, Балканът там, не е висока, но просто се вие и ниже през широколистни гори шосе като шосе. Подминавам село Баня по трасето, вали дъжд, но не съм от онези Българи-Юнаци, които се крият като мишки и хлебарки като капне малко Небесна Вода, да, и продължавам, извървявайки в пороя село Баня. Някаква табела съобщава за 17000 - СедемНаДесет ХИЛЯДИ !!! - метра криволици, пътен знак, и дори поспирам, за да се уверя, че виждам петцифрено число: обичайно метрите, съобщавани от пътни знаци са 4-цифрени. Действува ми малко психологически негативно и потискащо, все пак това са седемнадесет километра от ПОВЕЧЕ ОСТАВАЩИ, а и не съм проверил колко е дълъг криволичещия проход Обзор-Слънчев брЕг, чу`ек, и се окопитвам и понастройвам да вървя И тези 17км. Пък и, може би не се подразбира, но да крачиш в пороя действа ... къ дъ ти го ка`ем - некакси негативно пришпорвайки. Некакси, просто не мо`аш да стоиш на е`но место. 

Трамбовам ли трамбовам, знаейки, че съм в те тая 17-ка, появяват се отново комплексари - има си хас, нали наближаваме Слънчев Бряг край Бургас в тоз ранен час, дъждът се извалява, което е с един квант, на йота малко по-добре, братле, и май вече прекрачих билото и почна спусканYEAH-то, значи поне психологически съм го преполовил. На една отбивчица май отидох да го изтръскам, или просто поседнах или просто поспрях, но поспря и едно сравнително луксозно возило. А от години не махам, не стопирам - едно, че съм се наситил на десетки, ако ли не стотици хиляди километри автостоп; друго, че вече съм толкова хипер интровертен, че ако мога да откажа социализация пред дискомфорта на нетърпеливото ми усърдно трамбованYEAH - разбира се, че ще откажа неизбежната социализация от приветсвията според Етикета и времето на денонощиYEAHто, до неизбежните разговори вътре във возилото. Но той спира и ме кани да се кача на развален български. Опитвам се да го откажа, показвайки му и с жест, и с реч, че съм мокър и леко кален от поройния дъжд, който отлетява и отшумява нанякъде си, но той не се опитва да се откаже и отново ме кани вътре. Изглежда безопасно, и се съгласявам. Носи строително-майсторски инструменти, и всички вътрешни аларми изгасват, светват датчиците в зелено. Фъргъм раницата при инструментариума, качвам се отпреде и - разбира се, - поставям си колана преди да бъдат отправени покани за това, да. 

Аз искам да упражнявам езика - без КАКВИТО И ДА Е ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ЕМОЦИИ, МОЛЯ ! - той НЕ ИСКА да упражнявам езика, настоява да говори на развален български, наместо аз на развален, скапано-зле русский. Не му задавам въпроси, но интуицията ми разбира, откъдето умът ми научава, че е беглец от войната, при това дезертьор от руската армия, за което в духа, ума и сърцето си го поздравявам. Разговаряме изключително деликатно, и при това интровертно-приятно умерено, в малък обмен на фрази, а и не го питам нищо, защото зная това, което ми е нужно вече, без да съм задавал въпроси. По пътя виждаме в едно уширение на шосето обърната кола. Вероятно е някой от клаксонджиите. А може би не. Това няма значение, но има значение това, че за частта от секунда, в която погледнах и веднага извъртях поглед видях нещо, което никак не ми се щеше да видя - може би смляна човешка плът, и това пробожда сърцето ми с болка. До обърнатия автомобир стои линейка и нищо не прави, вероятно няма какво да се прави преди да дойдат екипи, които да режат метал. Метал се реже трудно - много метал се режеше в леярския цех, в който работих една бременност време, във Видин, 2020-ата годѝн. По пътя по-надолу идва още една, но ние двамата с моя спътник и шофьор ( да, бе - „моя“ шофьор, кой е като това, да няма нищо, имайки ВСИЧКО?!? :) коментираме много бегло. Отново вали, но по-така, по-поносимо, и той ме оставя почти на края на Слънчака, о, да, защо - благодаря, супер, по-малко Слънчак, повече Несебър, моля, моля :) Попревалява, докато изкрачвам изхрачения Слънчак, и се покатервам на дюнестия хълм откъм Несебър, когато небето изсветлява, облаците се раздиплят в Приказна Красота, наднича слънце, аз съм dropalive-нал раницата на пясъка и си пея With The Birds I'll Share This Lonely Viewing <3 докато се въртя и си танцувам върху дюната, любувайки се на красотата, която се разкрива във всички Земни и Небесни Посоки и Измерения.


 I'LL BE BACK !