2008-а беше обявена за Европейска година на междукултурния диалог и носеше очакването за по-целенасочено и осъзнато вглеждане в другостта и многообразието ни, откъдето започва успешната евроинтеграция. Този поглед обаче се оказва не само благопожелателен, но и болезнено предизвикан от събитията, разиграли се на Западните Балкани. Полуостров, за който чуждото потисничество, великите проекти на нациите за господство, опитите за установяване на влияние на големите държави, тоталитаризмът и диктатурата не са само исторически феномени. Те са живото наследство – бреме за съвремието ни. Разпадането на Бивша Югославия, съпътствано от множеството въоръжени конфликти, онагледява тази трагична обремененост, възродена във време на неустойчивост и преосмисляне на социалните конструкти в глобализиращия се свят.
В този контекст обявената на 17-и февруари независимост на Косово е поредният бунт на Балканите не само в смисъла на локализиран на територията на полуострова конфликт между държава и отцепваща се територия, който включва и други страни, подкрепящи едната или другата позиция. Този бунт е и своеобразен опит за пореден път да бъде пренареден пъзела от сложни преплитания на етноси, верски групи и множествени идентичности на Балканите. И може би най-накрая те да заживеят ако не в хармония, то поне в мир и взаимно зачитане. Доколко този процес е естествено пораждащ се у хората или е по-скоро външно инспириран от чужди икономически и политически интереси не може да се каже с точност. Факт е обаче, че пътят на противопоставянето, враждебността и упорито разрастващия се антагонизъм към различието не водят до желаната стабилност на новия ред, а до нови бунтове.
Стоим пред тази тъжна картина на агонизираща безпътност и безчовечност – подпалени храмове, разрушени домове, убийства и ожесточено насилие – само на 45 км по права линия от България. Неизбежно тя придава нови значения на актуалните днес въпроси за развитието на европейския континент – разширяването на ЕС и евроинтеграцията, бъдещето на националната държава в „глобалното село”, както нарича информационната ера Маршал Макулън. Нещо повече – горчиво напомня за необходимото и неотложно изграждане на конкретна визия за ролята на ЕС като идеен и действащ обединител на европейските народи, включително и тези, които днес остават извън неговите предели.
В публикуваното преди седмица съобщение на Комисията до Европейския парламент и Съвет са набелязани основни линии, по които ЕС да оказва подкрепа за развитието на Западите Балкани, така че те да превърнат европейското си бъдеще в желана и усърдно преследвана цел. Най-вече се подчертава значението на прякото запознаване на хората с европейската идея и как тя би направила живота им по-добър. Затова се отпускат повече стипендии за студенти от региона и се върви към облекчаване на визовия режим, има воля за по-интензивно участие на страните в програми на общността в областта на културата, младежта, медиите. Разбира се предвидените 7,5 милиарда Евро в рамките на инструмента за предприсъединителна помощ за периода 2007-2011 също благоприятстват развитието на страните от Западна Европа и Турция. Създаденият миналата година регионален съвет за сътрудничество в Югоизточна Европа също има за цел стабилността на Балканите и изграждането на добри съседски взаимоотношения.
Безспорно това е пътят, по който чрез общи усилия Балканите и ЕС да постигнат траен мир за континента – какъвто е бил устремът на бащите на идеята за европейско обединение преди повече от 50 години.
Френският историк Жак Льо Гоф казва: „Вярвам, че построяването на красива и добра Европа е великото дело на вашето поколение” и тази мечта трябва да оцелее въпреки потъпкването и в кървавите сблъсъци като този в Косово - в гражданите на ЕС, при които има скептицизъм относно бъдещо разширяване на общността, в жителите на размирните райони като спсение от днешната безизходица.
Трудно се говори за светло бъдеще на фона на кървави конфликти, бедност, ширеща се престъпност и страдание на хората. Затова и мрачно прозвуча Одата на радостта, пята от косоварите в нощта на тяхната независимост. Въпреки това всеки им правото да бленува по-добър живот за себе си и своя народ след множеството понесени тегоби. И е хубаво, когато тази мечта е разпозната в общото мирно европейско бъдеще, а не в религиозни фундаменталистки идеи или проекти като „Влика Албания”, които биха донесли още много конфликти и кръв на Балканите.
Не може да се отрече, че подобни страхове гласно или полугласно звучат в европейската общественост. Те присъстват и в дебата докъде трябва да се простира Европейския съюз, дали след бъдещи нови разширявания ще остане функционален, как да се задържи балансът между алианса на държавите – членки и влиянието на националната държава. И няма ли нова форма на управление като например Съединени Европейски Щати, която да направи ЕС по-силен и конкурентноспособен на Световната сцена?
Всички тези въпроси и множествеността на отговорите им са търсения, мислене относно идентичността на европейците – членове и потенциални членове на Съюза. Глобализацията в разноликите и измерения – глобалния пазар, доминирането на масовата култура, униифицираща индивидите-потребители поставя човека в ситуация на напрегнато търсене на себе си. В света без граници, където всичко и всички стават близки благодарение на новите технологии има опасност да останем далечни на себе си. В стихийното отваряне на света, държавата като пазител на национална идентичност, също губи от влиянието си на международната сцена. А усетената заплашеност от обезличаване подканва понякога яростното изтъкване на отличителното, своето, различно от чуждото. Такава емоционалност е осезаема в съвременните сепаратистки тенденции. Те от своя страна пък създават още по-голяма разклатеност на устоите ни в света.
Така глобализацията и сепаратизмът се оказват здраво обвързани и най-лошите последици от са борбите между народите. Те намират благоприятна почва на европейския континент - богата смесица от етноси и регионално обособени групи, които историята е поставяла в пределите на различни държави. Пресният случай с Косово насочва вниманието ни и към други вероятни огнища на разцепление, каквито има например в Испания, Румъния, Северна Ирландия.. И тук идеята, с която преди половин век шестте държави-основателки поставят основите на единната европейска общност звучи болезнено актуална. Вместо да се борим помежду си, можем да се борим да бъдем заедно. Евроинтеграцията е нашият успешен път в глобализацията на света. Защото така деструктивното обезличаване се превръща в осъзната и достойна европейска идентичност. В Европейската общност човекът е активна личност, носеща своите национални и етнически определители – символ на значимост, културно богатство и отвоювано място в света. Именно изграждането на общностно мислене за различието като богатство на многообразието, а не като основание за противопоствяне, може да бъде интегративната сила за съременното ни общество. И тя следва да бъде поддържана от полиитиката, икономиката, институциите като същностни, идейни обединители на хората.
Затова интеграцията на страните-кандидатки за членство – Турция, Хърватия, Бившата Югославска Република Македония и на потенциалните членове – Албания, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна Гора, Косово, трябва да се провежда постепенно и пълноценно. В договора за учредяване на ЕС е записано, че „Всяка европейска страна може да кандидатства за членство”, а в Лисабон е добавено „страни, които зачитат ценностите на ЕС и са ангажирани с разпространението им”. Когато свободата и толерантността, спазването на човешките права, демокрацията и върховенството на закона станат устойчиво мислене на гражданите на тези държави, тогава и политиката им ще бъде последователна в тази насока. Разбира се ролята на властта е не по-малко значима – тя е призвана да намира правилните механизми, с които да се тушират сочените най-често от ЕС като проблемни зони – корупцията, неефективната съдебна система, публичната администрация. Тя трябва да работи и в изграждането на добър икономически климат и развито пазарно стопанство, за което ЕС сътрудничи чрез осигуряването на благоприятни търговски връзки с кандидатите и потенциалните кандидати за членство.
Икономическият фактор е особено значим, за да не се създават условия за вътрешно разделяне на Съюза на бедни и богати държави, на своеобразен „западен” и „източен” блок. Важно е страните, които се присъединяват да бъдат конкурентноспособни и да имат траен икономически растеж, който да ги доближава все повече до най-проспериращите в общността. Например България и Румъния отбелязват такъв икономически напредък спрямо балканските си съседи, които от по-рано принадлежат към Европейското семейство. Иначе делът на групата на най-бедните в Съюза би се умножила неколкократно, което не е от полза за Общността.
През последните 50 години петте вълни на разширяването на ЕС се случват в синхрон с темповете на интеграция на 27-те страни-членки. Само в успоредното протичане на двата процеса ЕС може да работи пълноценно за благото на всичките си граждани. Затова най-важна при бъдещите разширявания на Съюза е постигната пълна готовност на държавата-кандидатка. А предизвкателствата пред сегашните и бъдещи кандидати са големи и Комисията непрестанно акцентира върху тях в докладите си. Спрямо Турция още чака своето решение проблемът с Кипър, признаването на правата на кюрдите, свободата на изразяване и вероизповеданията, правата на жените, смъртното наказание – все фундаментални въпроси, влизащи в пряко несъответствие с европейските ценности и модели. И тук Турция сама трябва да реши кои ще припознае като свои. За страните от Западните Балкани преди всичко е необходимо изглаждане на противоречията помежду им и с другите балкански държави. Защото евентуалното избухване на военен конфликт вече в мащабите на Съюза може да доведе до катастрофални последици. В този смисъл изостреното внимание при бъдещата евроинтеграция е оправдано и ще донесе ползи както за Съюза, така и за страната-кандидатка.
Ако образно си представим присъединяването на нова държава към европейското семейство, то всички бихме били по-щастливи ако видим еднакво сърдечна и желана прегръдка, а не осиновяване на дете от родители, които може би в бъдеще ще изпитат трудности при отглеждането му. В този смисъл множество предизвикателства стоят и пред европейската общност, която само при вътрешна интегрираност, хармоничност и съгласие за перспективата на развитие на Съюза, може да приветства нови разширявания. Затова и отхвърленият през 2005-а година от Франция и Холандия проект за конституция хвърли мрачна сянка върху мисленето в тази посока. Ясно е, че сегашната институционална рамка не позволява приемането на повече от 27 страни и подписването през декември на договора от Лисабон възобнови надеждата, че Съюзът отново ще поеме напред към откриването на общата перспектива, а не във вкопчването в противоречията, националния егоизъм и разделителните линии. Европейците предпочетоха идеята за обществения договор на Русо пред конституцията като название, отпращащо към власт над властта и оттам вид тоталност. И ясно показаха, че „Съединените Европейски Щати” не могат да бъдат успешната формула за Европа, чиято сила е именно в ярките идентичности на държавите, споделянето на богат опит и сътрудничеството. Едновременно с това е нужна по-силна интеграция по отношение на външната политика и съдебната система, които да направят съюза строго дефиниран, последователен и мощен играч на световната сцена. До голяма степен този баланс е отразен в договора от Лисабон като например наред със засилването на ролята на националните парламенти в прякото взимане на решения за общността са и новосъздадените постове на Председател на Европейския съвет и Върховен представител на Съюза за външните работи и политиката на сигурност.
Така в началото на 2008-а година евроинтеграцията отново получава своите оптимистични хоризонти, към които да се стремим, за да оставим завинаги в миналото като изстрадан опит конфликти като този в Косово. И от нас – европейците зависи успехът на европейската идея, на мечтаната Европа, за да не се окажат прави мислители като Алвин Тофлър, за когото ЕС е отживелица или Ралф Дарендорф, който нарича евроинтегацията „последната утопия”.
Като отскорошни членове на Европейското семейство българите, някои повече други по-малко носим ентусиазма, породен от естествената ни необходимост да вярваме в постигането на ценности като мир, свобода, законност, просперитет. Надежда, сривана през вековете чуждо потисничество, Балканските войни и националната катастрофа след двете световни войни, тоталитаризма като поглъщащ идентичността и свободната воля. Всички тези повратности на съдбата пораждат мечтата ни за Европа, заразяваща от повече от половин век не само нас, но и целия континент. И противно на всички скептици и критици, които биха я обявили за наивна, тя остава задължителното условие за успех на всяко дело.