СБОГОМ

Когато забелязах, че ти вече не си тук, зарових лицето си в пясъка. Повече не го и потърсих. Опитах се за си създам ново. Останах безлична. Опитах се да изровя старото...но бях забравила къде е...Глупаво беше да го търся изобщо...Безличността си остана моята най-добра самоличност останала здраво нопоклатима и истинска, белязала дните от моята последна смърт  до новото раждане... което още не е настъпило, а само изпраща писма, че скоро ще кацне на летището... босите ми крака затъват все повече в блатото родило се преди мен... вътре в мен... аз отдавна вече съм ненужен човек, макар че околните все си пеят обратното...защото не знаят какво съм и защото не разбират, че мен отдавна ме няма на този свят, колкото и ярко да присъствам в него... Имам годишнина. Но това няма да пи помогне да открия старото си лице и да поставя поне паметник на гроба му. Една година... какво ли не се случва с човека за такова едно време, още повече, когато... Многоточията не спират да ме преследват зад всеки ъгъл на съзнанието, което така и не ме изостави, а продължи да човърка в отворените рани на душата ми. Дробовете, с които се родих преди време престанаха да функционират и се молят да дойде краят на дните и един скорошен ден и те да лежат в пясъка до брега наморето, което ще измие срама от сърцето и отминалите пропилени на вятъра дни. А дните се прекалено малко, за да се пилеят...ето че и поредният бъдещ пропилян ден тече...А имам годишнина... :) Да живее времето, да пребъде и да си остане все същия ням и безпристрастен наблюдател на всичко наоколо. Пак ми се рисува...за втори път в живота ми...всъщност за първи в този живот...може би е мреме да захвърля химикала и да се заема с молива...Жалко, него го няма, а старият е с отдавно счупено сърце, умряло за живот, забравило, че някой е създал едни такива съоръжения наречени острилки...Не знам за молива, но мен яко ме подостриха. Но какво от това... нито ще съм първата, нито последната... Явно е трудно да си с някой, колкото и да го желаеш и явно е трудно да си с някой, а всъщност да не си с него...Отново бързам да се убия преди някой да ме е изпреварил и побързвам да се смея с глас на всичко и на всеки, дори и на болките и несправедливостите...най вече на тях...Сълзите започнаха да пресъхват и може би така е по-добре, макар, че представите за добро и лошо силно се размиват в съзнанието ми...това е моментът, в който казвам довиждане на всички... Знам, че времето повече няма да ми дава аванси, а ще чака да се стегна и да се справя сама. САМА! Дори и без парапетите край реката... времето знае, че имам богато въображение и щом ми потрябва парапет ще си го измисля... Времето знае, че не бива да правя неща, които не са ми присъщи, знае, че все пак насила хубост не става...Идва време да се сбогувам с още нещо, дори не посмяло да се роди, но нещо, което... не живее в моя свят, колкото и да ми се искаше да е така... Няма дначение... хе хе, времето и животът си знаят работата... Веско, обещах да ти кажа нещо за скалите(много се надявам написаното да достигне до теб)... аз наистина се занимавам аматьрски и те са ме привличали откокто се помня...И аз обичам тръпките и приключенията... и има тръпка както да се прескачат огради, така и да се търсят скритете врати...Тук има едно момиче, което скоро ще се омъжва...така и не ти казах колко много ми харесват нещата, които пишеш...:)ти ще ги разбиеш всички един ден и ще покориш своя свят...И ти Моника...ха ха...на какво заприличах само! Може някой ден отново да ни се засекат пътищата, блогерчита такива...:) И Тери, нещото, което си създал и идеята за него са прекрасни...Успех и за напред на всички!