Според проучване, за което ми спомена мама, тоест източникът е достоверен, за самото прочуването не съм сигурен, испанците са най - щастливи на света. Животът  ги радва най - много от всички народи на планетата. Според мен се дължи на умението им да разделят живота от работата. Не живеят, за да работят, а живеят заради празниците. Вършат си работата, до колкото зависи от тях, бавно и обмислено, без излишно пренатягане, повече с рутина - отколкото с ентусиазъм, но затова пък, веднега щом свърши работното време - забравят изцяло за нея. Много често още докато се придвижват към колата или дома, вдигат телефона и започват да говорят с любимите си същества, за да планират заедно, поредния празник надничащ зад ъгъла на работната седмица. Друга статистика казва, че испанците са с най - много празници в годишния календар.
 
Но да оставим испанците на страна, тук става дума за една обикновена българска баба  от село, е видяла и град, на име Гина. Града е Видин и по испанските стандарти е едно средно голямо село, но горепосочената баба Гина дълги години е работила като билето - продавачка на жп гарата в града, така че, през нея са минали всякакви хора, от цигани и пияници, през пияни студенти и актьори до, защо не, академици и партийни функционери. Та тази баба Гина след един донос я уволняват най позорно, въпреки детайлните обяснения които пише по повод жалбата на нарочно недоволна пасажерка. Така в търсене на препитание, тя се озовава в най - щастливата страна, Испания, и купува Бентли на сина си - редови български полицай. Всъщност избързах, разбира се, историята на таз баба Гина започва от селското сиропиталище, не че е била пълен сирак, просто майка и е била безобразно трудолюбива и бедна - най често срещаната комбинация на трудов човек в България, и се е наложило да я остави на отглеждане там. Не си мислете, че дъщерята е била обидена на майка си - напротив, старицата умира след години при нея и баба Гина винаги я споменава с чуство на състрадание и жалост, примесено с нежност.

Най - голямата радост на баба Гина са нейните внуци, разбира се, най вече тези на дъщеря и, споменава и за детето на сина си, и никога за детето на сина и от първият му брак. За нейно съжаление тя е тук  в Испания, а те са там във Видин - растат, носят 6 тици, ритат топка. Топката и спортният екип е купен  в Испания, не минава месец без Баба Гина да обиколи големите алмасени и по -малки магазини за подаръци на внучетата. Зетят получи ново Венто, синът полицай обърна Бентлито на един завой и се задоволи със стар баварец. С една дума Баба Гина вече в пенсионна възраст с 160 лева пенсия в България, в най - щастливата страна беше оценена на около 1600 евро месечно от три местоработи. Как само недооценяваме нашите баби от село, а баба Гина не е да не е работила, като преди да се нагласи на гишето за билети на жп гарата е чукала даже камъни.

Не ме разбирайте погрешно, не иронизирам тази българска пенсионерка, напротив - възхищавам и се. На 60 години пристига в най щастливата страна, убедена във възможностите си да успее където и други преди нея са успявали или са се проваляли. Без да говори езика, в една чужда страна, с хора с по други весели нрави от нашите, след 8 години престой в един неголям испански град, е невъзможно да не бъде разпозната и любезно поздравена, от няколко човека, в рамките на 15 минутна разходка в центъра. Баба Гина като много други е дошла тук да работи, и е работила здраво на няколко места едновременно, почти винаги, през тези 8 години. Тя самата казва, че най трудния момент е било в началото, когато без да знае език, този който я е довел в града, и препоръчва да проси. Опитала е дори това, само веднъж, но след това е повръщала много, така че с помощта на друг българин в града е започнала работа. Странно, но многобройните румънци по ъглите на булевардите и на вратите на супермаркетите тук, никак не им се повръща, изкарвайки с просия повече, отколкото с труд баба Гина. Така че нашата баба я поздравяват постоянно на улицата, бивши работодатели, техните деца и роднини, нейни приятелки, и колежки, познават я в централната болница, където редовно проверява здравните си показатели, в пенсионото осигуряване, където проверява осигурителните си  вноските, равните, уверени крачки и застиналата и усмивка са маркирали този неголям град с нейното себедоказване. Няма как да не предизвика уважение баба Гина.

Хората са способни на промяна, природата е вложила във всеки един от нас чисто инстинктивното поведение на адаптация към новите условия в една нова среда. И ако не сме упорити темерути, и не си слагаме капаци на очите като подплашени коне, всички можем да променим поведението си според новите условия. На 60 години баба Гина, признавам, сякаш го бе направила по - успешно отколкото мен на 30. Аз все още казвам здрасти, вместо общоприетото до скоро, когато се разминавам на улицата с някой познат, задължителните целувки по бузите при среща и раздяла с всеки един от присъстващите на дадено събиране още са ми нескрито неприятни, след като дори като красиво момченце не съм бил целуван толкова от близки и роднини, какво остава от хора които едва познавам, дори походката на испанците трудно я докарвам. Крачи се бавно, спокойно, с изправени рамене, право напред, дори някой да стои пред теб, или да се задава насреща, не забавяш отмерената походка нито за миг, в последния помент, без да поглеждаш човека с който се раминаваш, с леко уклон от твоя страна, и от негова, се разминавате небрежно, почти триеки се един от друг, но без никой да е отстъпил и от правата линия на своя ход. Повечето от "источният лагер" крачим припряно, забързано, почти на прибежки, приведени напред, ръкомахайки, често надпреварвайки се с думите, които задъхани редим една след друга. Всички тези дребни детайли и най вече тази незаличима константна усмивка на самодоволство и сладост от житейския жребий да си роден и възпитан в традиционните испански провинции и традиции, бе овладяна до съвършенство от родената в едно северозападно село в България баба Гина. 

Разбира се, всичко това е част от социалната игра – маската която се налага да носим, за да бъдем приети от другите за нормални, надежни и щастливи, че сме част от групата. Веднъж видях баба Гина отдалеч сама, на път за поредната си работа, с изморена несигурна походка, със свлечени рамене и тътрещи се крака. Бе далеч от центъра на града, сама, с зареян в нищото поглед. Това е погледът на човек претърпял силен шок, човек неорентиран, не можещ да възприеме отведнъж какво му се е случило, до каква степен  го е засегнало и какво трябва да предприеме по нататък. Едно лято баба Гина се върна в подобно състояние от лятната си почивка в България, и трябваше близо месец време, за да не изглеждат любезните и усмивки гротесно застинали гримаси на обзет от внезапен уплах човек. След седмица на тягосно мълчание призна на майка ми, че е била в Бентлито на сина си, когато са се обърнали. Въпреки това след около три месеца му изпрати няколко хиляди евро да си купи така желаният баварец на старо с оправдаваща го фраза : - Плаче ми по телефона за пари, като вдовица на погребение ! 

Както казах баба Гина умее да се наглася според условията и средата. Създава впечатление на винаги готова да ти услужи с каквото и да е, но никога не забравя и с какво можеш ти да си и полезен. Активна, винаги в движение, самоуверена, контактна. Веднъж обаче,седнала удобно на нашето канапе, затоплена от току що изпитият чай с мед се взря в екрана на телевизора с пуснат канал дискавъри, където една лъвица разкъсваше антилопа, и с типичният си уверен и спокоен тон произнесе:
-И при хората е така, който над когото може. 
Погледнах я да видя дали не се шегува, но когато се убедих, че говори напълно сериозно се натъжих. Гостуването и излезе дълго, аз излизах до близката градинка с разни фитнес уреди и когато се върнах баба Гина ронеше сълзи на същото канапе, неудържимо ридаеки:
-Много е тежко да си нямаш нищо, нищичко ! 
Бях в коридора и предпочетох да си вляза в стаята и да направя късна следобедна дрямка. Събудих се от звуците на народна българска музика и гръмкия смях на баба Гина. Бе забравила за сълзите си. Когато си тръгна попитах майка си, защо бяха тези сълзи, и тя ми каза, че са си припомняли младите години, за баба Гина годините в селското сиропиталище, когато е нямала нищо.

Тогава не знам защо, но аз също се върнах в своето детсво и си спомних за сълзите на козата ни Цецка, която отчаяно мекаше, зовейки своето яре. Ярето го бяхме заклали преди два дена и вече бяхме пробвали от месото му, и въпреки че знех, че след не много дълго време козата ни Цецка ще забрави да е имала яре, големите сълзи които се отронваха от кавявите и очи, ме накараха за пръв да се замисля, дали е вярно това, което твърди библията – че животните не притежават душа. Но ако човек забрави за душата си и оприличи себе си и другите хора на животни, дали и човешките сълзи понякога не са същите като на козата ни Цецка?