Изпълни се света с мръсна перушина
по цялата земя търкалят се изскубнати пера
прекършени криле, милиони са сега
лишени са от свободата да летят.
Като нещастни птици с пречупени криле
отчаяно се взираме в небосклона син,
дано да дойде скоро миг така желан,
в който пак в небесата ние да полетим.
Пленени от тъга и мрак сега са нашите души,
забравиха що радост и мечта е
с прекършени криле по земния си път се влачим днес,
забравили, че нявга можехме да полетим.
Изстрадали сега са нашите сърца
от тягостните мисли и трудности безкрай.
Къде отиде светлината в нашия живот,
защо мъглата лепкава покрила е света?
Изчезва всеки ден човешкото в нас
на власт страхът е вече по света,
дали ще оцелеем в бъдещите дни,
дали душите наши светлината ще огрее пак?
Борба за хляб, живот изпълнен с тревоги,
това ли си докарахме от много ум?
Това ли бъдещето ни ще бъде,
изпълнено с мрачни дни и смърт духовна?
Дали пък лъч надежда пак ще видим ние,
и ще си спомним, че сме имали мечти
или в блатото на бездуховността
ще продължаваме да газим,
обезкрилени, обезверени и сами?
Дали ще спомним си, че в този свят освен парите
храна и за душата трябва да творим
за да запазим човешкото достойнство,
и този свят от пошлост да спасим?
Премазани, пречупени, прегазени от ежедневието трудно,
изгубили сме всякакво достойнство днес,
инстинктите сега на власт са в нас
в борба да оцелеем в утрешният ден.
Единствено надеждата, че силата духовна
все нявга ще пробие мрака, крепи ни в този час,
че пак ще дойде ден, в който ще прозрем,
че преходно е материалното в този свят,
че гладни са душите наши за обич, доброта,
и искрена човешка топлота.
Когато чисти са душите,
от светлина ще са облени нашите дни
ще заздравеят на мечтите ни крилете,
и волно пак ще полетим.
Дано събудим се,
и крачка вън от мрака да направим,
дано най-после осъзнаем,
човечността е тази що може да спаси света,
и само с доброта творят се чудесата,
с които да разтворим нашите криле
и полет в небесата на душите да дарим…