Днес отново сънувах кошмар. И както винаги в съня си, който може би представлява някаква друга реалност, виждах всичко до най-малкия детайл, триизмерно и ярко.

Още съм обсебена от от него и отделям високи дози адреналин.

Присъни ми се, че се прибирам вкъщи. Влязох във входа на жилищния блок и извиках асансьора, за да се кача на третия етаж, където живея. (В реалния живот жилището ми се намира на първия етаж и не ползвам асансьор).

Асансьорът ме качи до етажната площадка и аз застанах пред апартамента. Трябваха ми ключовете, за да отворя външната врата. Потърсих опипом чантата си, за да ги извадя от нея, но се оказа, че тя  вече не е преметната на рамото ми. Изтръпнах, защото в чантата си носех всичките си пари, дебитни карти и най-важните ми документи. Как така я няма? Къде може да съм я оставила?

Тогава си спомних, че докато чаках асансьора да се появи, бях сложила чантата над вратата му, и после съм пропуснала да я взема. (В съня ми там горе имаше нещо като лавица – място за оставяне на багаж).

Хвърлих бърз поглед към апартамента, пред който съм застанала, и с изненада установих, че това не е моето жилище. В него липсваха както вратата, така и и цялата предна стена, а вътре се разхождаха непознати хора и тичаха някакви деца. Хм… значи и адреса съм объркала!

Втурнах се надолу по стълбите към първия етаж, за да изпреваря евентуалния крадец на моята чанта. Оказа се, че тя все още си стои непокътната на същото място, където я бях оставила. Взех я и вече поуспокоена излязох от входа, за да се ориентирам къде се намирам.

Огледах се и видях, че погрешно съм влязла в съседния блок, а моят се намира отзад. Заобиколих и… странно, но отново повторих съвсем същите действия. Влязох във входа, взех асансьора, пак си търсих ключовете, чантата отново я нямаше и трябваше да спринтирам за нея, но сега крайният резултат беше различен – тя не стоеше вече там, където я бях забравила, защото този път някой я беше отмъкнал.

Силно обезпокоена започнах да премислям какъв е размерът на моите загуби. Това наистина бяха всичките ми налични пари и всичките ми спестявания, които се съдържаха в дебитните карти. Други нямах и сега оставах без една стотинка! О, Боже!

Досетих се, че мъжът ми поправя колата си навън, отстрани до блока, и излязох да го потърся. Веднага, щом го намерих, му разказах набързо за бедата, която ни е сполетяла, и ние, двамата, влязохме във входа. Мъжът ми погледна нагоре към „багажното” на асансьора и извика весело, че чантата си стои още там.

Ха!... Ама как не съм я видяла одеве?!... Е, значи всичко е наред и няма от какво да се притеснявам… Дали?... Ами ако някой я е взимал да я претършува и сега отново ми я подхвърля?

Грабнах я и я притиснах с пръсти, за да проверя дали е празна. Обнадеждих се, защото тя изглеждаше също толкова издута, колкото и преди. Отворих ципа й, за да се уверя, че всичко си е на мястото, и от нея се разхвърчаха някакви празни листчета от тефтер, с които тя беше натъпкана. Липсваха портмонето и дебитните карти, но документите бяха пощадени и все още си стояха вътре. Лоялни крадци! Да, но сега вече нямах абсолютно никакви пари и това много ме разстрои.

Поисках от мъжа ми да дойде с мен, за да отключи жилището. Трябваше спешно да сигнализирам в банките, за да бъдат блокирани всякакви парични операции с тези карти и да се опитам да предотвратя чуждото посегателство, ако все още не е станало късно, разбира се.  

Втурнах се към телефона и какво да видя? Той си стоеше на масичката, но разглобен на съставните си части. „Защо телефонът е в това състояние?” – вече съвсем изнервена попитах мъжа си. „Съжалявам, но нещо не работеше и взех да го поправям. И понеже не ми остана време, го оставих разглобен… Мислех да го оправя по-късно” – отговори той.

Погледнах си часовника и с ужас установих, че след десетина минути трябва да съм на работа, което е невъзможно да стане, защото пътят дотам е половин час. Кое по-напред да свърша – да хукна към училището или да търся телефон, за да вляза във връзка с банките? Каква глупачка съм -  защо не взема да се обадя по мобилния и първо ще предупредя в училището, че ще закъснея за работа… Ей сегичка ще го извадя от чантата си и почвам да въртя номерата… Да, но и джиесема ми го няма… Сега разбирам, че и той също е откраднат… Значи изобщо не ми е възможно да телефонирам и ще се проваля напълно.

Край!!! Какво ще стане с мен сега? Освен че съм без пукната пара, също така не мога да се свържа по никакъв начин с никого. Няма да успея да отида на работа, дори със закъснение, защото стотинки за трамваен билет даже нямам… Като нищо ще ме уволнят... И когато това стане, как ще си плащам сметките оттук-нататък? С какво ще се издържам? Ще мога ли въобще да живея някак?... По-лошо не може да бъде!!!... Толкова съм безпомощна!...

Изпаднах в паника и така се притесних, че сигурно инфаркт щях да получа.

В този миг отворих очи и първото нещо, което фокусирах, бяха пердетата в спалнята.

Къде съм?... Тези пердета са ми познати… но това са моите пердета…О, Господи, изглежда всичко е било сън… Разбира се, че е сън… Означава ли, че нищо от това, което току-що преживях, все още не ми се е случило?…Наистина ли не ми се е случвало?… Още ми е трудно да повярвам, защото изглеждаше съвсем истинско…Какви са тия сънища, от които ще откача, бе м*** му стара?!

Известно време се адаптирах към действителността, докато я възприема напълно.

_______________________________________________

Този сън до голяма степен е израз на моите съвсем основателни страхове, които все повече ме безпокоят напоследък. Става въпрос за прекалената ми разсеяност в комплект със слабата ми и неуслужлива памет. „Неочаквано добра комбинация”, нали?

И двете „прекрасни качества”, за които можете само да ми завиждате, си ги имам по рождение и с годините все повече се задълбочават. В последно време те са причина да се проявявам в дадени ситуации като напълно луд човек.

Още от малка измъчвах родителите си, като ги принуждавах непрекъснато да ми купуват едни и същи вещи, понеже все ги забравях някъде и после не ги намирах. Майка ми и баща ми не можеха да ме оставят примерно без шапка или ръкавици през зимата, без ученически принадлежности през учебната година и т.н., защото много добре знаеха, че това са неща от първа необходимост.

Пазя един спомен оттогава, свързан с патологичната ми отнесеност.

*   *   *

Майка ми беше зает човек и често ме пращаше да пазарувам. Да, но, докато стигнех до магазина, понеже си мислех за най-различни неща и се спирах да си поговоря с тоя, с оня, много пъти не се сещах какво трябваше да купя. Затова нерядко се налагаше да ходя по няколко пъти до магазина. Разбира се, откакто се научих да чета, си носех списък с продуктите и грешките ми понамаляха.

Един ден обаче тя ме изпрати само за една бутилка за олио, за което не беше нужно да ми се напомня писмено. Аз тръгнах подскачайки, и бях сигурна, че няма как да забравя, защото вече бях открила един „хитър” начин за помнене. Вместо да си натоварваш паметта с цяла дума, запомняш само първата буква. А първата буква на думичката „олио”, както знаете, е О. Стигнах до магазина и щом влязох вътре, уверено заявих на продавача, че искам един Оцет.

Когато се прибрах, майка ми се поскара, че за пореден път не съм внимавала, и че не е трябвало да купувам ОЦЕТ, а ОЛИО. Върна ме обратно до магазина да купя олио.

Ала безумното в цялата история е, че щом застанах за втори път пред щанда, отново не бях в състояние да си спомня какво трябваше да взема. В главата ми се въртяха и двете думички: оцет, олио, оцет, олио,… и понеже нямаше кой да ме търпи да стоя безмълвна така до безкрайност и да бавя останалите купувачи, затова отново казах: „Дайте ми един оцет!”.

С моите изпълнения в този ден бях довела майка ми почти до лудост, защото тя за малко щеше да се разплаче, като ме видя с втората бутилка оцет, и с отчаяние в гласа си ме попита: „И сега, кажи ми, какво да правя с тоя оцет? Туршия ли да слагам?”.

Такава си бях още от детските години. Колкото и да се борих със себе си, не успях да се променя. Даже напротив - в последно време моята ненадмината разсеяност е извън всякакви граници.

*   *   *

Миналата седмица например в продължение на два дена търсих учителския си бележник и онзи ден го открих… върху най-долното рафтче на етажерката в банята.

*   *   *

Вчера бях почнала да правя пица и исках да я поръся с босилек, който лятото една колежка ми подари, аз си изсуших и сложих в пликче. Той обаче не беше на мястото си в шкафа и близо половин час рових къде ли не. Даже в търсенето  се включиха всички вкъщи, но така и не го открихме. В крайна сметка решихме да се откажем от босилека.

Продължих да приготвям пицата и отворих хладилника, за да взема сиренце. Мина ми обаче през ума, че само тук не сме търсили. Набързо обходих с поглед цялото съдържание на хладилника и що да видя? Изсушеният босилек се мъдреше най-долу при плодовете. Пликчето се беше овлажнило, но това нямаше значение…Обезпокоителното е, че този е поредният случай, в който изобщо не съм осъзнала какво правя.

*   *   *

Преди няколко месеца си купих Гинко Билоба - лекарство за подсилване на паметта. Тогава заедно с мен беше една приятелка. Месец по-късно тя ме попита как съм сега, действа ли ми лекарството. „Какво лекарство?”, попитах с недоумение. „Ами онова за паметта…”- припомни ми тя.  „За паметта ли?”…- и полека-лека започнах да стоплям, че някога съм си купувала Гинко Билоба…, да, но след като го прибрах в аптечката, на секундата съм забравила напълно за него и… съответно не съм го пила.

Моите приятелки още се смеят на този случай.

*   *   *

Вече живея с чувството, че не мога да разчитам на собствената си памет. Да, но това ми създава още по-големи главоболия, защото лесно мога да приема за чиста монета казаното от някой друг, а то не винаги отговаря на истината.

Ето какво се случи преди няколко месеца.

В началото на учебната година в нашето училище дойде нова колежка по английски. Още веднага се наложи да си извади ключове от вратите на учителската тоалетна и учителската стая, която пък заключваме от съображения за сигурност. По-точно, за да опазим документацията от посегателства на ученици.

И така. Англичанката Емилия помолва колежката Лили да й услужи с ключовете си, за да си извади свои. Новодошлата си свършва работа и на следващия ден моли една друга колежка Катя (с която много си приличаме на външен вид, според мненията на доста хора) да занесе ключовете на Лили.

Минава около седмица, но Лили така и не си получава ключовете. Решава, че достатъчно е чакала, и напомня на Емилия, че трябва да й бъдат върнати. Англичанката на свой ред е била изненадана и обяснила, че още на следващия ден, след като си извадила свои, й ги била върнала, но не лично, а ги изпратила по Катя.

Англичанката започва да търси Катя, за да изясни ситуацията и виждайки ме мен в учителската стая, решава без колебание, че е намерила Катя. Напълно уверена, че аз съм Катя, пред много хора ме попита защо не съм върнала ключовете на Лили. Тогава не знаех, че съм обект на някакво голямо недоразумение, и първоначално не схванах думите й. Тя ми обясни подробно, че ме е била помолила да върна двойка ключове на Лили, но аз не съм го направила и съм я поставила в неудобно положение пред жената.

До този момент знаех за себе си, че много забравям, но след като ми припомнят даден случай, криво-ляво си възстановявам събитията. Този път обаче, колкото и да се напъвах да се сетя, в съзнанието ми изникваше едно голямо бяло петно. Бреиий, какво става с мен?

Изведнъж ми мина през ума, че в несесера ми е попаднала връзка с два ключа, за които до този момент отлично знаех, че са от входа и апартамента на майка ми. Веднага приех, че след като въпросните ключове се намират неизвестно защо в несесера, а не в джобчето на чантата, където им е мястото, значи вероятно са онези ключове, които е трябвало да върна и съм забравила. Много се притесних.

И сега идва кулминацията на моето безумие.

Без да си спомням каквото и да било, свързано с тези ключове (просто защото няма какво да си спомням), но тъй като вече изобщо не се доверявам на паметта си, започнах да кърша ръце и горещо да се извинявам на колежката по английски за безотговорната си постъпка. Обещах й, че веднага ще поправя грешката си.

Извадих двата ключа от несесера (които всъщност са си на майка ми) и пред всички присъстващи ги подадох на една друга колежка Дани, която е съседка по стая с потърпевшата Лили, и я помолих да й ги занесе, за да не се качвам до горния етаж.

На следващия ден Дани идва при мене, подрънквайки същите тези ключове в ръка, и ми казва недоумяващо: „Виж какво, Поли, а бе не знам какво е станало, но Лили каза, че тези ключове изобщо не влизат в ключалките. И Катя й е дала някакви ключове, които обаче също не стават, и в крайна сметка Лили, която е услужила на новата колежка, остана без ключове и това й създава неудобства”.

„Напълно възможно е обаче тези ключове, които ти държиш, да са мои,” - обяснявам аз -  „защото истината е, че аз вчера въобще не си спомнях, че някой ме е молил да предавам нечии ключове, пък и сега не мога да намеря ключовете от жилището и входа на майка ми, които приличаха досущ на тия. Я, да си ги взема, че май са си моите…”

Разбира се, че бяха моите, а аз как можах да се хвана на тая въдица?!

Постепенно ситуацията се изясни. Оказа се, че колежката по английски, освен че се е припознала в мене, е затрила някъде ключовете на Лили и й е върнала някакви други.

Да плачеш ли, да се смееш ли? Ситуациите, в които попадам са от шантави, по-шантави, но когато в тях са замесени и хора, разсеяни и страдащи от също толкова голяма липса на памет като мен, тогава нещата излизат извън контрол и настъпва невъобразим хаос.

*   *   *

Този, който е стигнал с четенето дотук, не може да не си е помислил, че тая даскалица, т.е. аз, сигурно вече е напълно изкукала, и ще бъде съвсем прав. И въобще няма да го опровергавам, защото,… да си призная честно,… аз също съм на това мнение.     

П.П. Всичко в разказа е напълно достоверно с изключение на имената на колегите, които умишлено промених.