Сега това ми се струва сън или мечта… странно, че в западните езици нямат отделни думи за това.

Миналата година през май бях поканена в един спокоен град в Германия на гости. Условието беше, че домакините ми няма да имат по цели дни да се занимават с мен - ще имат доста задачи.

Пътувах с влак. Няма да ви разказвам как се измениха нещата, щом влязохме в Унгария, особено западната част, защото е банално, макар и вярно: подредените дворчета, красивите къщи, сресаните ливади… Бързо забравих за сметищата край жп линиите и найлоновите торбички, които се ветреят на всеки храст. Не ползват ли в Средна Европа пластмасови бутилки и чаши? Ако ги ползват, защо не ги изхвърлят веднага след употреба през прозореца? Този въпрос още ме мъчи, и мисля, че така и ще остане неразгадан.

След пристигането на гарата установих, че никой не ме чака: домакините ми се бяха успали – бях пристигнала в ранната утрин на неделния ден. Седнах в едно чудесно кафененце да ги изчакам. Беше уютно и успокояващо, и някак празнично, въпреки, че цената на едно кафе от 1,50 евро ми се видя малко нереалистична.

Моят домакин дойде, и тръгнахме пеша, да се разходим и малко да опозная града. Аз имам странната особеност (така, както далтонистите не разпознават цветовете) да се ориентирам зле в непознати и познати градове. Правех бясни усилия да запомня пътя.

Какво ме впечатли най-много?
Това, колко са приветливи хората. Като се разминаваш с някого на улицата, ако го загледаш, той веднага усмихнато ти казва “Добър ден”, а аз, вместо също така любезно да отговоря, се сконфузвах.

Това, какво спокойствие лъха от града, макар и да е с размерите на Пловдив.

Това, колко обстоятелствено ти обясняват, ако попиташ някого на улицата. Имаш чувството, че хората си нямат друга работа, освен дас е занимават с теб.

Това, как в заведение си поръчваш кафе с кроасан - сервитьорът е възхитен и ентусиазирано казва: “Чудесно, това е едно много добро съчетание!!!” – все едно, че току що си му разкрил тайната на топлата вода…

По цели дни ходех из града, берях в парка коприва за супа (малко да ги българизирам местните жители с една българска рецепта), гонех задачи – нямах минутка свободно време. Вечер – уютна вечеря, или гости, или купон… Непрекъснато бях обградена от внимание, доброта и спокойствие.

Една вечер се наех сама да се добера пеша от точка А до точка Б, загубих се, едва не минах границата с друга държава, сама се намерих, опитах се да искам помощ по телефона, не успях, разплаках се от безсилие, намерих указателна табела и по нея се прибрах успешно, без изобщо да я стигна тая прословута точка Б (където са ме чакали и са се тревожели), но поне безпогрешно улучих точка А – нещо като стрелката на компаса, който винаги намира само едно направление, но поне това прави добре…

Защо ли ви разказвам всичко това?

Защото пак е май, и аз имам една мечта, или сън, но не мога да го осъществя, и гледам през прозореца слънчевия ден, и си мисля как тогава берях коприва в парка, с пликче на ръката, за да не се изгоря, и как минувачите профучаваха на велосипеди, или ако бяха пеша – ме поглеждаха и усмихнатото “Добър ден” беше неизбежно….

Защото чувствам носталгия, толкова силна, че е едва поносима, по един далечен и спокоен чужд град, макар уж носталгията да е само по родината... но какво е родината, ако не милите за сърцето ти хора, с които можеш да си отново заедно? Защото се надявам те да си помислят за мен....

И каквото и да казват приятелите ми тук, в България, без да си дават сметка колко са коравосърдечни - не, с раздялата не може да се свикне...

И защото искам сега да е ОНЗИ май….