Тъй като напоследък тук има доста добри стихотворения, реших и аз да се включа с една епична поема, препечатана от предишния ми блог. Озаглавена е
О, Икарус!
Три часа хората на спирката чакат.
Автобусът спира! Улиците празни как кънтят от викове разни.
Пристъпи ужасни! Дванайсети път към вратата се спуска тълпата дива,
тела се стелят, пот я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Дебел чичко безумно сочи рейса пак
и вика: „Търчете! Вътре има място!”
И тръгва паплачта с ревове бясни.
Блъскат се, викат; без сигнал, без ред
с нокти и зъби напъват напред.
А хората вътре не се поддават на смут.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Места липсват, но волите траят,
ръцете се пречупват, гърдите остаят,
и сладката радост до крак да измрат,
но с автобуса да продължат своя път.
И вика някой: „Софийски чеда! Шофьорът в огледалото ни гледа!”
„Сритайте ги долу!” някой се изкряска
и крака стотици се протегнаха завчаска.
И тръпнат качващите се, нивга не видели
прасци толкоз много, космати и дебели.
Но вълни нови от орди юнашки спускат се и автобуса лашкат...
Още миг ще се качат, но ето –
контрольор пробива си път.
И днес ощ` кметът, щом кампания захваща
папки разни чете и препраща,
умолява съдията да бъде човек
и да отлага делото от век на век