Наскоро направих признание в блога на Boromir, че съм много критична, когато става въпрос за кино.
Един филм отнема около 2 часа от безценното ми време. Адски побеснявам, когато установя, че не си е струвало.

За да харесам един филм (т.е. да заложа  авторитета си да го препоръчам на други зрители), трябва поне едно от тези неща да ми е направило неотразимо впечатлениe:
а) сценарият. думичките. диалозите. преди някой да ми покаже нещо - да има какво да ми каже. за предпочитане - и ако може, моля, по оригинален начин
б) режисьор
в) поне един от актьорите
г) визията, кинематографичността (купешки думи, които се опитват да обяснят магията на киното като визуално изкуство)
д) и пак - сценарият. Каквото и да си говорим, и колкото и да си падам по красиви актьори или красиви пейзажи - ако филмът няма идея - времето ми е безсмислено пропиляно

С казаното дотук искам да ви  убедя да гледате един много добър филм, посветен на един уникален талант.
Този филм има всичко - един от любимите ми режисьори - Милош Форман;  огромен комедиен талант като Джим Кери в главната роля; свестен сценарий...Най-важното - чрез този филм открих за себе си един комик, за съществуването на когото не съм подозирала. И това не е Джим Кери.

Вероятно, ако четете BgLog през последната година, знаете поне две неща за мен - че живея в САЩ и че предпочитам хората, които могат да разсмиват, пред тези, които могат само да разплакват.

Каква е връзката с този загадъчен филм, дето се опитвам да ви препоръчам, ще запитате.
Ами откак живея тук, един от начините ми да се адаптирам е като гледам откъси от "забавно-музикални предавания" на американските телевизии - от 60-те до днес.
Аз съм от поколението, на което българските власти обясняваха, че Кока-Колата е алкохолна напитка, а Бийтълс са откачени хулигани.

Не пия Кола и слушам Бийтълс.

И си мисля - заради проклетата Желязна Завеса колко ли интересни и оригинални творци не познавам? Колко ли световнозначими премиери съм пропуснала?
Нямам нищо против Ала Пугачова. Само дето ми се иска преди 25 години да можех да съм имала възможност да сравнявам. И да избирам.
Дотук със свирепата носталгия.
Да не се отклоняваме.
Докато има Youtube, много от пропуснатото може да бъде наваксано...

Та да започна най-сетне с филма - "Man on the Moon". Ако заглавието ви звучи някак познато, то вероятно е заради песента на R.E.M.

(Ако искате да гледате филма,без да знаете нищо за основните моменти от сюжета, не четете по-нататък.)

Филмът е разказ за живота на Анди Кауфман - американски...опитах се да намеря една дума, с която да го представя, и не знам как. Не само актьор, нито само комик - Анди Кауфман не е традицонният смешник, който застава пред аудиторията си и разказва вицове, надявайки се да изкопчи смях на всяка цена.
Той застава пред аудиторията си и заставя всички да се съобразяват с неговите идеи, с неговото чувство за хумор, с неговото виждане за смешно, значимо или интересно.

Никой преди не е правил това, което прави той.
За това се иска огромен кураж - да стоиш на сцената, докато всички те освиркват; да ги манипулираш да те харесат;  и след това отново да ги накараш да те намразят.
По-скоро ми прилича на човекоукротител, на ексцентричен експериментатор с човешката природа.
Признавам, че до средата на филма изобщо не разбирах какво става. В един момент схващаш чувството му за хумор и тогава наистина става много смешно...и много смислено.

Един от любимите ми негови скечове е "Великият Гетсби".
След като става много популярен с ролята на емигранта Латка (сериалът "Такси"), публиката в клубовете го кара всеки път да говори с акцент в познатия на всички стил:

На него обаче му писва много бързо: той не е само смешният акцент или само една роля. Той не може да бъде вкаран в рамките на популярността - защото той е много по-голям от всякакви рамки.
И когато един ден публиката му за пореден път прекъсва опита му да представи нов скеч, той пък за пореден път изиграва номер на публиката си: започва да им чете "Великият Гетсби" на Фицджералд. На сцената. Цялата книга. Докато публиката му го замеря, докато всички зрители напускат един по един - той прави "всичко, което си поиска" - доказва им, че те са там заради него, и че без Aртиста, без Tвореца не може да съществува Изкуството. И когато накрая пуска плочата - е, наистина е смешно :)... Велик манипулатор!

Той манипулира публиката си винаги и при всеки удобен случай.

В началото на кариерата си като комик в нощните клубове играе ролята на наивен емигрант. Докато зрителите му го гледат с превъзходство заради акцента му и едва-едва благоволяват да му ръкопляскат, той се преобразява в Елвис и прави такава съвършена имитация на Краля, че вдига всички на крака. След което казва своето "Thank you very much!" със същия смешен акцент - предизвиквайки вече искрения смях  на публиката.

C грим и перука  играе ролята на Тони Клифтън - грубото, заядливо алтер его на Анди - до един момент, в който никой не знае дали Тони е Анди или  не.

Измисля си "език", на който говори (което още веднъж доказва, че смешното няма нужда от превод. Забележете в този клип как принуждава жената от публиката да му партнирa).

Погазва всички  светини за средния американец: равноправието на жените (урежда си гротескни мачове по борба с жени - и дълго е мразен от цялата женска аудитория);   предизвиква Джери Лоулър - един от шампионите по кеч - на двубой, при което Лоулър едва не му счупва врата...след което го предизвиква отново  в шоуто на Дейвид Летерман. След години кечистът намеква, че са много добри приятели и са разиграли цялата история (но всъщност когато става въпрос за Анди, никой не може да бъде 100 % сигурен - и в това е част от успеха му като артист).

В този скеч играе едновременно "лошия" Анди (който пред публиката пропагандира здравословен начин на живот, а на практика се тъпче с хамбургери); и  "добрия" Анди от началото на кариерата си. Да не му повярвате - "добрият" накрая се оказва същият като "лошия":

Толкова често манипулира публиката си, че дори смъртта му дълго време е била оспорвана - умира от рак на 35 години, в разцвета на кариерата си, и отначало никой не е повярвал на съобщението за смъртта му.

И до днес има хора, които са убедени, че е инсценирал смъртта си в типичен за него стил. И че ще се появи отнякъде само за да каже: "А, и този път се хванахте!"

За човек, който гледа тези клипове отстрани, остава усещането, че Анди Кауфман непрекъснато тества зрителите си - какво и колко от чувството му за хумор могат да понесат. Каква част от предразсъдъците си са готови да пожертват. До каква степен са готови да му повярват.

А вие?

Вярвате ли, че всичко е възможно?

А ако се чудите на заглавието на този постинг - една от големите страсти в живота ми е киното :)).