Два часа преди началото на мача стадионът вече се пръскаше по шевовете. Мрънкащите скептици с люспи от семки около устата бяха рядкост. Всъщност, те просто се бяха изпарили. Трибуните гъмжаха от огромни настървени, чернокоси маси хора, бълващи тютюнев дим, псувни, песни, викове. Народ.

“Ние пеем само за победа”. Не. Ние пeeхме за България. Дори на десетки метри от мен, на другия край на стадиона, виждах мрачната решителност по челата на десетки хиляди мъже, жени и деца. Сякаш бяхме на война, а не на мач.

“Българи-юнаци!”. И преди да започне, и докато траеше, и когато завършваше играта, не спирахме да дерем гърлата си като кръвожаден средновековен плебс. “Българи-юнаци!”. Нямаше да ни повишат доходите, или да паднат цените, ако нашият отбор спечелеше. Но това беше единственото нещо, в което можеше да вярва отчаяната, смачкана, изтерзана от живота човешка маса. Само това й бе останало.

Играта на стадиона мина като сън. От устремния бяс на първата българска атака, до пронизалият хиляди сърца последен съдийски сигнал. Стадионът преливаше от весело скандиране в освиркване, от освиркване в песен, от песен в ръкопляскания. За да завърши в глух, тъжен ропот.

Фаталният трети гол - последната гавра на продажния рефер с губещите българи, изпъна мрежата на нашата врата. Но не последва нито “Оставка!”, нито “Съдията – педераст”. Тон подир тон, “Мила Родино” обгърна стадиона. Въпреки покрусата. Въпреки твърдия юмрук на съдбата.

Загубихме. Но вътре в себе си бяхме победители. Защото бяхме единни, смели, и горди, истински българи. До последния съдийски сигнал.

27.03.2005

*** Мина доста време, откакто наивно написах това. Оттогава насетне разбрах, че решените на всичко млади юнаци често са просто пияни беззъби побойници. Че губим не само заради продажен рефер, но и заради негодни и глезени футболисти. И най-вече, че сме горди и смели българи до последния съдийски сигнал. Но не и след него.