Отмина миг от безкрайността,
а ние го наричаме година, 
малките ни планчета увиснаха между това, 
какво желаем, и какво се случва.

Случайността не спира да се подиграва,
но внушаваме, че ръководим хода си сами,
изгубени в огромните житейски лабиринти,
ослепяваме за важните борби.

Втренчени в голямата си сянка,
очакваме светът да ни благодари,
а той, дори не може да ни вижда,
защото гледа, не през нашите очи.

Трепетите на сърцето, болките в душата,
са парченца само от едно телце,
то следващите мигове очаква,
с надеждата, че ще расте.

Въпреки ирониите на съдбата,
вярваш ли, че ще е хубаво, ще бъде,
искаш ли да стане по- красиво, става,
и щастието те докосва, когато ти му позволиш!