Ужасно съм изморена! Напоследък се правя на примерна и много учена и редовно си ходя по лекции и упражнения, пиша си домашните и прочие там глупости. Гмурнала съм се в едно претоварено ежедневие и въсщност съвсем съм се понесла по течението. И не ми харесва така... Нещо не е наред в цялата работа...

Ама не точно това исках да пиша де.

Днес като цяло си беше един съвсем нормален ден. Ден като всеки друг. Спах до към 10 часа. Можех и до по-късно да откарам, но ме събуди наболяващия ме гастрит. Пих кафе, мотах се из къщи, почетох малко, хапнах, хвърлих едно око да видя какво ново-старо из нета, изкъпах се...
В два часа имах упражнения по Репортерство! Ура! Имаме готин асисетент и винаги упражненията ни са много приятни! Днес понаобиколихме две събития - да ни покаже как стават нещата на практика! Беше забавно, особено когато трябваше да се натъпчем шест човека в едно Голфче двойка!
От пет часа имахме упражнения по Техника и Технология на Радиопредаването. Бяхме в студиото на университетското радио. Показваха ни как да работим със смесителния пулт и как да правим записи! Отчаях се колко са компютърно и технически неграмотни повечето от колегите ми...
Прибрах се в квартирата към 18:30. Гладна и уморена. И разбира се съквартирантката ми си беше вкъщи, барабар с гаджето й... Уф! Не че имам нещо против тях, ама имах нужда да съм малко насаме със себе си. Пък и двамата като са заедно се чувствам супер неловко! Чувствам се по-излишна от всякога!
Както и да е... Повъртях се малко из къщи, хапнах, седнаха малко пред компа и после мислех да ида на кино. И с точно такава нагласа излязох. Обаче колкото повече се приближавах към киното, толкова по ми се изпаряваше желанието. Едно, че щях да съм самичка. И второ - бях твърде апатично и незаинтересовано настроена. Мисля, че тоя филм заслужава повече внимание от моя страна.... И така, като стигнах до киното повисях малко пред плакатите и съвсем се отказах.

За сметка на това реших да се помотая по шуменските улици... И май по-добре да се бях прибрала да поспя! Щото така скитайки си дадох време за размисъл! А не исках да мисля...

Вървях безцелно и тайничко се надявах проклетия ми телефон да звънне и да ми се обади някой. Ама не да ме пита за нещо или да ми иска някаква услуга... А просто за да ме чуе, да ме пита как съм, да каже, че се обажда, защото се е затъжил за мен... Е, никой не се обади разбира се. Няма кой просто... Чувствах се забравена...

Вървях си, разминавах се с разни хора тръгнали на някъде. По двама, по трима, на групички... Почувствах се някак изгубена сред тях! Минах покрай някаква огледална витрина и се видях в нея! На нищо не приличах. Бях като някакво гаменче. Каква съм такава, та въобще да не се грижа за себе си. Чудя се кой ли ще вземе мърла като мен. Не обичам да готвя, нито да чистя, нито каквато и да е домакинска работа. Мързелива съм, не съм амбициозна. И красива не съм даже...

По едно време огладнях и реших да се отбия до една закусвалня където работи моя колежка. Хем щях да хапна, хем да си побъбрим с нея. Тя като ме видя се шашна! Каква съм се била омърлушила такава. Аз само свих рамене и отклоних темата от себе си най-тактично! Не ми се говореше за това колко самотна се чувствам и колко съм отегчена от живота...
Като излязох от закусвалнята седнах на една пейка и зазяпах минаващите край мен хора. Странно е, но ми действа много успокоително това. Всъщност даже не ги забелязвах, просто някакви силуети минаваха край мен. Някакви чужди хора... Потреперах. На инат, само и само съкавтирантката ми да не се окаже права, не си взех яке. И ми стана хладно. И в душата ми стана ужасно хладно... Този самотен живот сама си го избрах, а сега май нямам сили да го понеса. И аз съм човек все пак! И аз имам нужда да ме погалят, да ми кажат добра дума, да ме утешат...
А така ме боли, когато хората, които обичам си отиват от мен! Аз съм все тук и ги чакам, но те ще се върнат ли някога? И да се върнат никога няма да е същото. Огромна пропаст ще стои между нас, пропаст, която няма как да прескочим... Замислих се за това, дали ако все давам, без да получавам и когато срещна най-накрая точния човек, дали ще ми е останало все още нещо за даване?! Само времето може да ми даде отговор на този въпрос, но вероятния отговор ми се струва страшничък...

Най-накрая към десет и нещо се насилих да се прибирам. Започна да вали, а и бях попремръзнала вече. Умирах да се пльосна в не особено удобното си легло тип "койка" в общежитието и да зспя и да забравя за всичко...
Е, още докато се прибера ме почнаха да ме ядът за това и онова... Писна ми да се съобразявам с някого! Днес поне исках да се съобразявам само със себе си. А то... Да съм изчистела, да съм измиела, да съм затворела прозореца, да съм заключела, да не съм тракала толкова с клавиатурат, да не съм си тананикала..... Дрън-дрън-дрън-дрън... Писна ми! Да, може да е нетолерантно, но няма ли поне днес да ме оставят на мира?! Имам нужда да се поуспокоя и да се разтоваря, а те само ме натоварват допълнително...

Толкова съм изморена! Не мога да се отлепя от стола чак. Усещам как умората се стича по крайниците ми и направо ги парлизира. Може би наистина вече е време да легна и да поспя малко...