През миналата 2018 година бе закрит вестник „Култура“. Мнозина справедливо обвиниха за спирането му Светослав Божилов, собственик на вестника. Божилов е политически консерватор, но и консервативен християнин. Съдържанието на поддържания от него „Портал Култура“ ясно подкрепя тази консервативна ориентация. Струва ми се обаче, че трябва да поставим решението на Божилов да ликвидира вестник „Култура“ в по-широк контекст. Други издания, които също приемаме за либерални, а някои от тях в известна степен и за леви, на свой ред бяха спрени. Ето защо в тези случаи не става дума за изолирани решения или просто за приумица на отделен милионер, влязъл в ролята на меценат. Да си припомним списание „Тема“ и вестник „Преса“. За закриването им официално бяха посочени финансови трудности, като издателят на двете медии бе взел заеми от КТБ с всички произлизащи от това зависимости, които в крайна сметка доведоха до непатетичния финал (Границка, 2015). През 2017 година спря да излиза „Капитал Дейли“, който бе единственият специализиран икономически всекидневник у нас. Издателите му свързаха спирането му с политически натиск върху „Икономедия“. През последните три-четири години бяха затворени още печатни издания: вестник „Заман – България“, вестник „Новинар“ и др. В началото на 2018 година бе продадена, в резултат на което практически прекрати излъчването си, телевизия BiT, която беше критична към властовото статукво и която даде повече видимост от всеки друг телевизионен канал на либерални и леви гледни точки, включително на такива извън традиционния либерален и ляв мейнстрийм.
-
Зад тази поредица от закривания на важни медии стоят не просто някакви отделни събития или персонални решения. Става дума за мощна консервативна вълна, която постепенно завладя българския политически живот и съответно медиите в страната. Тази вълна рязко сви пространството за по-критични медии и за по-свободни журналистически позиции. Тя обхвана дори БНТ, която задълго оставаше остров на относителна независимост и на по-балансирани новини и публицистика. Днес новините на БНТ много често са доминирани от военни теми и религия, а консервативните прочити на историята и езотериката безпрепятствено превземат други части от програмата.
-
Важно е да се отбележи, че тази консервативна вълна не съвпада буквално с формите на политическия консерватизъм, макар да е свързана с него. Става дума за по-широк феномен, който би могъл да бъде описан по-прецизно като културен консерватизъм. В България той е представен и защитаван както от десни, така и от леви партии – от националистическите формации, през ГЕРБ и някои други десни партии, до БСП. Какъв е тогава, както би попитала Снежана Попова, медийният разказ, свързан с този обединяващ културен консерватизъм, прегърнат практически в почти всички части на политическия спектър (Попова, 2017)? Наративът се разгръща в детайлите на медийното отношение към бежанците, към политиките на Виктор Орбан, към хората с различна сексуална ориентация, към институциите на гражданското общество. Повечето медии в България, така, както и почти всички партии в страната, са обединени в позициите си по тези въпроси – налице е консервативен консенсус, носителите на който са от всички страни на политическия спектър.
-
На този фон стигаме и до основната тема на настоящия текст. Най-важната медия, притежавана от най-важния медиен човек в България, Делян Пеевски, е вестник „Телеграф“ – най-тиражният и съответно най-четеният български всекидневник. Как това ключово издание се вписва в очертаната консервативна вълна, до каква степен я формира? Заедно с останалите средства за информация на Пеевски, вестник „Телеграф“ активно участва в многократно коментираните български „медийни войни“. Те се водят между отделни медийни групи и несъмнено имат и икономически характер като битки за ограничаване на присъствието на конкуренцията на пазара. Но в крайна сметка, медийните войни притежават и едно друго важно идеологическо измерение: разгръщат се като културни войни. Именно тук, по тази линия на сблъсък, културният консерватизъм се сплотява около основните си ценностни, консолидира се, за да се противопостави на либералните и на по-автентичните леви културни и политически гледни точки.
Вестник „Телеграф“ е издание, което изключително активно допринася за утвърждаване на културния консерватизъм в страната. Без съмнение, това прави вестника и толкова четен – очевидно той обединява разнородни читатели, които гласуват за различни партии. Наскоро, със скрита изследователска цел, попитах жената, продаваща вестници в една будка в нашия квартал, кой, според нея, е най-важният всекидневник. Тя категорично и без да се замисля отсече:
„Основата е „Телеграф!“ За подобни читатели този вестник функционира като вид обща спойка, в ролята на която днес влиза културният консерватизъм. Нямам възможност сега да разгърна по-обстойна аргументация, но този консерватизъм може да се види в отношението на вестника практически към всички теми: от политиката, през църквата, суеверията, криминалната хроника, до, примерно, отношението му към Истанбулската конвенция. Булевардните медии по правило са консервативни (с някои редки изключения).
-
Ще обърна внимание на един аспект на „Телеграф“, който на пръв поглед като че ли не се вписва в този характерен за вестника културен консерватизъм. Става дума за разголените, направени без горнище (topless) снимки на млади жени, за които са запазени страница 3 и страница 30 на изданието. Как изглежда жената в изданието на най-важния медиен човек в България – Делян Пеевски? Или вече трябва да бъдем по-прецизни и да казваме: на най-важния медиен мъж в България?
-
Първото спонтанно впечатление е, че снимките на разголени, без горнище, красиви, млади и бели жени на страниците на вестника говорят за освободеност, за игривост. Те могат да бъдат приети като знак за сексуално разкрепостяване, вид закачка, намигане към угрижените читатели и от двата пола, покана да се излезе от делника с намек за море, палави приключения и т.н. Никой не задължава тези млади жени да позират полуголи, това е техен собствен избор. Не става ли дума за невинна еротика, разиграна, примерно, в духа на нудизма? Кой би се противопоставил на всички тези хубави неща? И не рискува ли всеки опит за евентуално противопоставяне сам да бъде консервативен? Тоест, морализаторски, старомоден, тесногръд, ограничаващ и т.н.
-
И все пак, нека не избързваме. Нека поставим фотографиите в контекста на по-широкото отношение на вестник „Телеграф“ към жените. Да започнем с анонса към снимките на момичетата от страница 3: „С Телеграф към звездите. Ти си красива, секси и искаш цяла България да научи това? Изпрати ни снимка и телефон за контакт на електронната ни поща […] или на адрес […]. Ти си фотограф, който търси и открива бъдещи звезди? Покажи ги на всички нас! „С Телеграф към звездите“ е рубриката, която ще ви направи по-известни и по-богати. Влезте и вие в голямата игра! За повече информация се обадете на телефон […].“ Накратко, формулата е: богатство и известност – това е, което може да се получи срещу условието да си млада, красива и секси – и да изложиш голотата си на показ. Това е „голямата игра“, както вестникът сам казва, до която е допусната жената. Очевидно е, че става дума за свеждането на жената до обикновен комерсиален продукт, налаган от изданието. В по-широк план, подобни стратегии на репрезентация на жените са част от сексуализацията на популярната култура (Holland, 1998).
-
За да разберем по-добре непосредствения контекст, в който функционират тези изображения, нека видим някои от заглавията в „Телеграф“. Ето произволна селекция от различни броеве[1]:
-
-
– „Циците на Мамун подлудиха феновете“ (в текста се уточнява: „Олимпийската и седемкратна световна шампионка по художествена гимнастика Маргарита Мамун (Рус) пъчи цици на Малдивите…“).
-
– „Тенис талант яхна гумена патка. Фани Щолар обича гумени играчки“ (текстът е придружен от снимка на унгарската тенисистка, плуваща върху голямо надуваемо пате).
-
– „Отварачката пее по дупе“.
-
– „Цици № 1 във волейбола скачат за световното“ (в текста се допълва: „Волейболистката с най-голяма гръдна обиколка в света Таиса Дахер обеща да подкрепя Бразилия на световното за мъже, на което България е домакин заедно с Италия от 9 до 30 септември“).
-
– „Гери-Никол със звезда на цицата“ (текстът уточнява: „Известната предимно със задните си части певица Гери-Никол си сложи звезда на едната цица, навличайки атрактивен бански. […] Едната й гърда е почти изпаднала от горнището, което наподобява лента от чаршаф“).
-
– „Никол заголи сочни бедра“ (става дума за „Любимата на Григор Димитров Никол Шерцингер, която пуснала снимка във социалните мрежи).
-
-
В други примери ясно се вижда мъжкото превъзходство, презрението към женски роли и откритата хомофобия:
-
– „Пламен Константинов: Готов съм да тегля майната на всеки. Ние сме мъжки отбор, а не Националната опера и балет“ (Константинов е селекционер на националния отбор по волейбол; очевидно е противопоставянето „мъжки отбор“ срещу операта и балета, принизени като женски институции или като недостатъчно „мъжки“).
-
– „Туцо от Килърите стана санитарка в затвора“ („Янко Попов – Туцо от групата на Килърите заработвал в затвора като санитарка в стационара“) – женски маркирана професия е представена като унизителна за един „истински“ мъж.
-
– „Внасят днес подписка срещу травеститите“, „Фейсбук урежда срещи с пет различни пола“ – (изрази на неприкрита хомофобия).
-
– „Меси ощастливи Мис Дупе“ (мъжът „ощастливява“ жената, нейното щастие е функция на мъжа).
-
Ако още малко разширим контекста, ще открием безброй сексистки вицове, публикувани в „Телеграф“. Ето само три примера, представящи жената съответно като имаща качества на проститутка, като сведена до вещ и като функция на мъжки стереотипи за полагащата й се роля:
-
Наемателка описва ядосано квартирата на хазяина си:
– Ама там е тясно, влажно и цената е висока.
– Но вие, скъпа, описвате най-желаното място за един мъж! – отговорил хазяинът.
-
В съда:
– Защо хвърлихте жена си през прозореца? Не помислихте ли за това какво може да се случи, за това, че може да ударите някой минувач.
Купил един мъж крава. След време я води при ветеринар.
– Млеконадоят е добре, храни се добре, послушна е – в общи линии, всичко е нормално, но когато я заведа при бика, сяда си на задницата и не мърда.
– Да не сте я купили от Перник?
– Да, от Перник, а как се досетихте?
– Жена ми е от там.
Нека обобщим. Разгледани в този цялостен обкръжаващ контекст на отношение към жената, ясно се вижда, че снимките от страница 3 и страница 30 не са и няма как да бъдат просто невинна и забавна еротика. Те само претендират да са такава. В действителност, те са част от подчертан дискурс на откровен и всеобхватен сексизъм, налаган от вестника. Той засяга най-интензивно спортната секция на изданието, но далеч не е ограничен до нея. А сексизмът е вид власт, която установява неравновесни отношения между половете (и джендър идентичностите). Затова сексизмът е консервативен, той утвърждава вече съществуващо неравно отношение между жената и мъжа и го представя като непроменимо. В крайна сметка, в „Телеграф“ неслучайно няма снимки на разголени млади мъже. Само си представете как би звучал същият анонс от страница 3: „С Телеграф към звездите. Ти си красив, секси и искаш цяла България да научи това? Изпрати ни снимка и телефон за контакт…“ и т.н.
-
Съществен е и въпросът може ли момичето от страница 3 да се мисли в политически план. По правило, единствено вестници с консервативна политическа ориентация поддържат такава „рубрика“. Началото е поставено през 1970 година в консервативния таблоид „Сън“ на Рупърт Мърдок, издаван във Великобритания. Младите жени от страница 3 са представяни в подобни издания като метонимия на жената изобщо, с наложен й „звезден“ модел за успех, известност и богатство, определян като път към еманципацията й. В крайна сметка, резултатът от дългогодишното повторение на този идеологически модел води до това, че много жени, по аналогия с тези от снимките, започват да го възприемат не като наложен, а като форма на техен собствен свободен избор. Именно това е класическият идеологически ефект. Прилаган по сходни начини и в други сфери, консервативният модел за контрол над жените има за цел в крайна сметка да спечели тяхното собствено одобрение – или поне на огромна част от тях – за подобни политики.
-
Забележителните успехи в преследването на тези цели само подчертават пасивността на българските жени, включително отчасти и на българските феминистки, и липсата на съпротиви срещу страница 3, както и по-широко срещу драстичните форми на сексизъм в българските медии. Във Великобритания през 2015 година Рупърт Мърдок е принуден да затвори страница 3 на таблоида „Сън“. Това се случва след кампанията „No More Page 3“, започнала през 2012 г. Още по-рано срещу практиката да се публикуват снимки на разголени жени в национални всекидневници във Великобритания се мобилизират членове на Лейбъристката партия, на Либерал-демократите, на партията на Зелените и др. Но преди всичко, това са мобилизации на жени политици, членове на парламента, феминистки. „Сън“ отвръща с контра-кампания, в която използва обидни квалификации срещу някои от активистките, наричайки ги „дебела и грозна“ (Byrne, 2004), „фанатична феминистка“, „бойна брадва“ (Newton Dunn, 2010) и др. В изследване на отношението към страница 3, проведено през 2012 г. във Великобритания, ясно се откроява значително по-силната подкрепа от страна на хора, гласували за консервативната партия на изборите през 2010 година: 40% от тях са за запазване на страницата срещу 28% от гласувалите за лейбъристите и 21% от гласувалите за либерал-демократите. Още по-значителна е разликата в отношението сред читателите на различни вестници във Великобритания. Докато 61% от читателите на „Сън“ подкрепят страницата, на същото мнение са едва 4% от читателите на вестник „Гардиън“ (съответно, 24% и 84% от читателите на „Сън“ и на „Гардиън“ се обявяват за прекратяване на практиката на публикуване на полуголи снимки на страница 3). Отчетливо изпъква консервативната подкрепа за страницата и либерално-лявата критика към нея. Разликите са видими и в голямото разминаване на мненията между анкетираните мъже и жени: докато 48% от мъжете са против страница 3, а 36% я подкрепят, едва 17% от жените са за оставане на страницата и 61% са за спирането й (YouGov, 2012). Подобни резултати показват, че е важно и извън Великобритания тъкмо жените да осъзнаят нуждата от действие срещу таблоидния сексизъм, от леви и ляво-либерални политики на съпротива срещу него. Но у нас дори табела с надпис „Алея за майки с деца“ обикновено изисква сериозно напрягане, за да се долови дискриминационният момент. Когато обаче става дума за визуални репрезентации, които всекидневно са пред очите на стотици хиляди хора, четящи най-тиражния вестник в България, извиненията стават по-трудни.
-
Разбира се, за организиране на съпротива срещу страница 3 би било твърде лесно, но и недостатъчно да се каже, че този начин на представяне превръща жената в сексуален обект, че става дума за фалоцентричен дискурс, че всичко това е продукт, в крайна сметка, на мъжкия поглед към жената, „the male gaze“, по израза на Лора Мълвей (Mulvey 1975), че е форма на скопофилия и т.н. Има и нещо не толкова очевидно в подобни медийни репрезентации на жените, което трябва да бъде анализирано и критически атакувано. Страница 3 не е директна форма на мизогиния. Мизогинията в известен смисъл е по-„откровеното“ отношение. В случаите, свързания с нея, негативно отношение към жените се заявява повече или по-малко открито. Картите са свалени. Докато в консервативния културен дискурс жената обикновено не е мразена, не е отхвърлена. Обратно, тя е харесвана и затова е поставена на страница 3 в едър мащаб. Дори тя сама, както видяхме, застава там по собствено желание. Капиталистически функциониращата преса експлоатира образите на жените с помощта на тяхното конструирано съгласие. Страница 3 е най-интересна именно с демонстрирането на това съгласие. Не отделните разголени момичета с техните конкретни физически данни, имена и биографии, а именно генералното съгласие за участие е най-важното послание, отправено от вестника. Проблемът е, че в крайна сметка, жените отново са поставени на полагащото им се място, определено предварително от доминиращите културни кодове на консерватизма.
-
Консервативните симпатии към жената са строго ограничени в рамките на твърдо фиксираното й място в социалния ред, представен в частния случай на страница 3 като съблазнително участие в „голямата игра“. В много отношения този подход има допирни точки с чалга естетиката. В нея сексизмът и фалоцентризмът съжителстват с мачизма като аспект на мъжкото начало, а „певиците демонстрират себе си като сексуален обект”, за да влязат в очаквания от аудиторията образ на успешна звезда: сексбомба, блондинка и т.н. (Димов, 2001:146-147). Сексуализирането на дискурса на „Телеграф“ превръща разголените модели в съучастнички на патриархалния ред в контекста на силно пазарно ориентирана консервативна журналистика. В това развитие се реализират аспекти на „меката власт“ на популярната култура (Димов, 2018).
-
Резултатът от всичко това е символното „смаляване“ на жените. Това смаляване напомня на случилото се в новелата „Дърворезачка“ на Йордан Радичков. След като съпругата на теляка (един от персонажите) му прави забележка по дребен битов въпрос, телякът страшно се ядосва и „тъй я погледна“, пише Радичков, „че тя се смали и стана колкото буболечица“. Струва ми се, че въпреки големината на снимките на страница 3, в крайна сметка те консервативно смаляват жените не само в мъжкия поглед, но редуцират и последната им възможност да постигнат равнопоставеност в медийните репрезентации. И не само в тях.
-
Орлин Спасов
Използвана литература:
Димов, Венцислав (2001). Етнопопбумът. София: Българско музикознание. Изследвания.
Димов, Венцислав (2018). „Нашият труд е песента“ (народната музика в българските радиопрограми от първите години на социализма и нейната „мека власт“). Медиалог, бр. 3. Достъпно на: < https://www.medialog-bg.com/?p=1905>.
Попова, Снежана (2017). Медиен разказ. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
Holland, Patricia (1998). ‘The Politics of the Smile: “Soft New” and the Sexualization of the Popular Press’, in Carter, C., G. Branston, and S. Allen (eds) News, Gender and Power. London: Routledge.
Mulvey, Laura (1975). „Visual Pleasure and Narrative Cinema“. Screen, 16 (3): 6–18.
-
-
Използвани източници:
-
Границка, Лили (2015). Вестник „Преса“ и списание „Тема“ спират поради липса на пари. Mediapool.bg. Достъпно на: <https://www.mediapool.bg/vestnik-presa-i-spisanie-tema-spirat-na-1-avgust-poradi-lipsa-na-pari-news237303.html> (последно посещение 20 юли 2019).
Byrne, Ciar (2004). Sun turns on ‘killjoy’ Short in Page 3 row. The Guardian. Достъпно на: <https://www.theguardian.com/media/2004/jan/14/pressandpublishing.politicsandthemedia> (последно посещение 20 юли 2019).
Newton Dunn, Tom (2010). Lib Dems ‘to Ban Page 3’ Beauties. The Sun. Достъпно на: <http://www.thesun.co.uk/sol/homepage/news/election2010/2974248/Liberal-Democrats-to-ban-Page-3.html> (последно посещение 20 юли 2019).
YouGov (2012). The Sun Survey Results. Достъпно на: <http://d25d2506sfb94s.cloudfront.net/cumulus_uploads/document/6jyst3v95o/YG-Archive-Pol-Sun-results-021012-Page-3-girls.pdf> (последно посещение 20 юли 2019).
–-
[1] Селекцията е от периода август-септември 2018 г.
Източник:
http://kweekly.bg/publication/5556
30.11.2019
Вестник К беше наследника на Култура и на свой ред спря да излиза в края на 2019 година.
На страницата им все още са достъпни архивите от година и 2 месечното им съществувание.
ето статията и във формат PDF (25.08.2019) - Сп. Медиалог:
++
Learning in a digital age/LiDA104/Mass media/Chomsky
Manufacturing Consent
