Иван Игов: Училището остана последният бастион на комунизма

Всяка година се самоубиват 50-60 български деца, алармира психологът

ВИЗИТКА
Иван Игов е роден във Варна. Завършил е психология в Софийския университет и е специализирал консултативна психология. От 25 години работи като училищен психолог в Националната природо-математическа гимназия "Акад. Любомир Чакалов" в София. Автор е на държавните стандарти за обучение по психология в средното образование, както и на много статии, книги и учебници.

Интервю на Екатерина Митева

- Господин Игов, как обяснявате агресията сред децата, която в последно време придобива толкова страшни измерения?

- Децата ни не растат някъде извън обществото, извън средата, която сме създали за тях. А в нея често има насилие, липсват правила, норми и ценности. Логично е това да се случва. Не може неща, които сме занемарявали в продължение на много години, да ги оправим за нула време. Всички колеги, които работят в училище, ще ви кажат, че сега е най-трудният период, защото днешните юноши са поколението на родените и израснали през 90-те години деца. Най-страшните години, на най-голямото беззаконие, и логично е правилата и нормите да бъдат много трудно въведени и спазвани. Това ми е обяснението.

- Тоест сега предстоят по-страшни неща от това абитуриент да убие приятеля си?

- Доказателство за това е, че обществото ни до голяма степен е абдикирало от възпитателната работа с децата и юношите и най-вече в училище. То остана последният бастион на комунизма, в него нищо не се е променило през последните години. Обществото ни се промени, а училището – не. Отношенията вътре са същите, а методите за справяне архаични. Новото време иска нови подходи и решения. Справянето с агресията при децата и юношите е процес на изграждане на социални умения и умения за вземане на решения и правене на избори. Когато си в състояние на фрустрация (блокиране на желаните цели) и нямаш алтернативно поведение, то отговорът е агресия. Но нека да кажем, че тази агресия може да е не само навън (към другите), а и навътре към себе си.
Ние много повече говорим за агресията навън, за насилието и дори убийствата, които младите хора извършват, но трябва да знаем, че имаме един от най-големите проценти на самоубийства на деца. Ако всяка година имаме 3-4 убийства, извършени от лица до 18 години, то 50-60 деца и юноши на същата възраст се самоубиват ефективно. За съжаление повечето от децата ни не придобиват необходимия социален опит в семейството и в училище.
В повечето случаи те не умеят да правят алтернативни избори и да вземат решения, а и не знаят към кого да се обърнат за съвет или помощ. От изследванията, които сме правили, излиза, че близо половината от децата (12-15 годишни), не се обръщат към възрастните (включително и към родителите си), когато имат нужда от помощ. Да не говорим за училището.
Нашето училище се е превърнало в „обучилище”. Блъскаме главите на децата с купища знания, които реално не им помагат за абсолютно нищо в живота. Самият министър каза тези дни, че според проучванията 83 % от децата, които завършват училище, не знаят, нямат ясна представа с какво и как да продължат живота си. Това е парадоксално. Децата завършват и не знаят какво да правят нататък. Ние не сме ги научили как да се справят и оттук започва отложеният живот. „Какво ще правиш сега? Ами не знам , ще следвам.” Това го има само в България, за да отложа решението още малко - ще следвам. Това се получава, защото в училище няма почти нито един предмет, който да учи на социални умения.

- Кой предмет учи на социални умения?

- Много са. Би трябвало във всички предмети да се изграждат умения. Това бе заложено и в идеята за Държавните образователни изисквания – поне 1/3 от учебното съдържание да е за изграждане на умения. А какво стана … Вместо това започна „войната на учебниците”, в която всеки, който не го мързеше, написа „никакъв учебник”, пълен с излишна информация и най-често несъобразен с възрастовите норми. Което издателство си плати най-много – неговите учебници „спечелиха”. А от това, разбира се, загубихме всички ние и най-вече децата ни.
Да не говорим, че липсват и конкретни дисциплини, които да подготвят децата ни за бъдещия им живот като възрастни. Предмети като здравно възпитание, кариерно развитие, комуникативни умения, родителство и пр. са само илюзия за нашето училище. В същото време по различни проекти в последните години в България бяха разработени много неща, включително и като учебни програми. Министерството обаче не се интересува от това. Изобщо пет пари не дава. В края на краищата нито програми по семейно планиране, нито програми по социални умения, кариерно развитие реално не фигурират в образователната ни система.
Ето ви един пример - в задължителната подготовка по психология за девети клас има три часа „Сексуалност”. Това е всичко за сексуалността от първи до 12 клас. Но я преподават напълно неподготвени за това учители. Получавам мейли от типа: „Психологията е много интересна… Стигнахме до сексуалността, но госпожата я прескочи…” Ето това е парадоксът на образователната ни система. Учим безумия, а нещата, които могат да подпомогнат децата в реалния ни живот, ги няма. Не напразно водим класациите по сексуални проблеми на глава от населението.
Образованието ни не създава умения за справяне, а когато не можеш да се справиш, тръгваш агресивно да решаваш проблемите. Това си го видял - в интернет, по телевизията, във филмите. Това е алтернативата, реагираш така, както са ти показали. Още от детството, защото близо една трета от българските семейства са агресивни в отношенията помежду си. И какво се получи – виждал си агресията вкъщи, след това на улицата, в училищния двор и след това се чудим „Защо става така?”.

- Какво можем да направим?

- Има програми и модели, по които можем да се справим с агресията и насилието в училищата. В България има много изследвания и всички те показват, че ние имаме много висок процент на тромоз в училище. 23 % от децата ни са били тормозени, докато средният процент за Европа е 13-15 на сто. Хубавата новина е, че от две години и в България се работи по проекта „Училище без насилие”. Миналата година под обществен натиск към проекта се присъедини и министерството на образованието.

- Какво представлява този проект?

- Първо децата казват какво не искат да има се случва в училището и извън него. На базата на това определят правилата на класа с прости поведенчески норми: не обиждай, не удряй, не нагрубявай и пр. Децата пишат тези правила, а след това определят какво става, когато правилата не се спазват. Когато някой те обиди, нагруби или удари. И децата създават много интересни модели. Не става само с извинение. В един клас се бяха разбрали момче, което обиди момиче, след това да й носи чантата. Така децата сами се контролират. В друг клас се бяха разбрали пък вместо „извинявай” да си рисуват цветенца в тетрадките. По този начин децата започват да си изграждат ценности и сами да се контролират.
Следващата фаза е да се създадат правилата за цялото училище, включително и за възрастните. Създават се правила на дежурства, на ред. Привличат се и родителите. Това ние наричаме отговора на цялото училище. В момента проектът се осъществава от 5 до 7 клас. Следващата година ще го разширим и ще включим учениците от първи до седми клас. В същото време каквото и да правим, каквито и програми да въвеждаме, ако не реформираме системата на образованието, нищо няма да се случи.

- Какво значи това?

- Това означава да се възстанови системата на възпитателната работа, да се въведе психологическото обслужване в училище. Да има реално работещи психолози и социални работници и те да бъдат не на 500 деца. Защото в момента тези изисквнаия са чиновнически безумия. Тези чиновници седят някъде и с ограничените си мозъци „кърпят” бюджета, а хиляди деца страдат от това, че няма кой да се погрижи за тях. Защото нашите изследвания показват, че проблемът не е само с децата, които са жертви на насилието, а проблемът е в насилниците. 60 % от децата, които са насилници в училище и по някакъв начин тормозят другите, след това имат проблеми с правосъдието. Ние създаваме сами престъпниците си, защото пестим пари за излишъци.

- Сега има идеи да се въведат оценки за дисциплина, за спазване на правила.

- Това е още по-тъпо. Децата проявяват агресия, защото повтарят нашите модели, а за да им отговорим „подобаващо”, ние произвеждаме насилие срещу тях. Безумие. Не можеш да моделираш децата с насилие, защото това ще ти се върне обратно. Ние трябва да научим учителите (а и родителите) как да реагират когато детето е извършило някаква нередност, без да го наказват, унижават или изолират. Да го научим как може да поправи щетата, запазвайки своята идентичност. Трябва да му покажем алтернативата на лошото поведение и да го подкрепим в старанието му да се справя.
За съжаление, най-лесно е да наказваме. Това сме видели и това правим, загърбвайки отговорностите си като възрастни.