Списък

Тези дни си мисля за моите успехи и неуспехи. От една страна мога да кажа, че не съм успял човек, но това зависи от мегаломанията – дали ме е обзела или поне от силата и размера и’. Имам си едни такива леко гаднички дни, в които все ми се струва, че в този живот нищичко не успях да постигна. Не разбирайте, че като се огледам и като виждам постиженията на другите, че завиждам на постигнатото с труд, не завиждам, за работа не завиждам, но като си помисля: някой построил къща, примерно дядо ми, друг засадил дърво, примерно баща ми, трети едно мижаво цвете не може да отгледа, примерно АЗ, та ето за такива неща като се замисля май нищо свястно не съм направила до тук – е, как да не си блъсна главата в стената.

От друга страна, като се замисля, пък какви неща постигнах и изобщо не ги оцених и дори не се възползвах докрай от възможностите, които ми се предлагаха, само като се вгледам по-отблизичко и започвам да се питам: „Бе, няма ли един добър човечец около мен, достатъчно умен да ме гепне за гушката и да ми засили дебелата българска главичка към някоя по-здрава стена, та да направи услуга на света и на мен?”

Хей такива мисли ме спохождат, когато се позамислям, ето за това предпочитам да не се замислям, но все пак ще си преброя успехите, пък после ще се посмея...

1. Не се родих в правилното време и на правилното място, но си поживях добре. Искам да кажа, че можеше да се родя като внучка на някой КРАЛ, на който дядовците толкова са крали, че са се погрижили правнуците им да си щракат с пръсти без да крадат, но какво да се прави, паднало ми се е работническо семейство и требе да се работииии. То работата е работа, не е като на почивка, та затова аз съм на море и не почивам, а работя. Сигурна съм, че не почивам, ако случайно не съм на работа измъчвам вас да ми четете недоизмислиците. Така че без да искам се оказва, че съм човек на действието, защото и седенето на сянка е действие, ако не вярвате погледнете урока за глаголите, в които и да е учебник по български език. /седя – глагол, т.е. дейтвие/

2. В детските си години успях да изям един много як бой заради песен на Лили Иванова. Може да сте чували за „Панаири”-те, а ако не сте чували, аз ще ви кажа, че още не съм ги забравила. Тъкмо Лили-то се беше развела със сина на другаря Таков и този всеизвестен син реши да дойде на Предел и да обядва в ресторанта, където работеха родителите ми. Щом влезе в ресторанта, майка ми, която беше сервитьорка там, се погрижи да спре хитовата плоча и аз ревнах, толкова сърцераздирателно пред делегацията, че нямаше как да ми се размине боя, но не млъкнах докато не пуснаха „Панаири”-те, затова мога да кажа, че на 3 години съм станала истински десидент...Това в годините, когато се раждаше демокрацията трябваше да го използвам, но не се сетих, че боя на дете не е било просто малтретиране, особено заради чувствата на разведен син на някой другар, но за съжаление тогава не знаех, че такова „събитие” от годините на социализъма си е било посегателство на правото за слушане на популярна БГ-музика в заведение.:)))) /това е усмивка, но леко злобничка/

3. АААААА, сетих се за още едно постижение... когато бях на 12 години написах първото си стихотворение, спечелих конкурса „Майски поетични дни” в Благоевград и дори ми публикуваха две стихотворения в списание „Пламъче”, които след редакцията, реших, че не са мои, защото не ги познах, просто бяха така пренаписани, че нямаше една дума от моите, поне за едното разпознаване.

По- интересното се случи в наше село, където кметът искаше да си кажа стихотворението на „голямата” сцена пред вси селяни от малкия град и то точно на 24 май, а класната не даваше, щото нема как ученичка в 5 клас да пише стихотворения, а тя да не може на 45...

И затова в демократично време можех да искам да ме обявят за десидент, заради ограничаване на свободата на словото, но учителката ми по литература провали ограничаването на свободата на словото ми, т.е. на казването на стихотворението, щото „сбърка” сценария и ме извика на „голямата” сцена. Загубих ума и дума и понеже забравих стихотворението, което спечели наградата, взех, че си измислих ново. Никой не разбра за смяната на стихотворенията, защото само журито в Благоевград знаеше какво пише в оригинала, но нямаше как да чуе ремикса.

4. Следващият ми успех беше главозамайващ.

Аз, която никак не мога да рисувам спечелих още едно регионално конкурсче по изкуства с пано. Беше някакво синеоко негърче. Стана синеоко, защото баба ми му изплете сини очи от някаква стаааааара прежда, случайно изостанала след плетене на чорапи. Когато го отнесохме в пионерския дом шефката там така си го хареса, че докато стигнах в къщи все се притеснявах, че ще си го прибере в кабинета и никой няма да разбере за моето негърче, обаче не само, че се разбра, но и се разчу. Понеже синеокият Шоколадчо спечели първа награда, аз на 13 години направих първото си пътешествие в чужбина, чак до езерото Балатон и като ми хареса чужбината та до сега все пътища ме теглят.

5. В психологическо отношение най-трудно постигнатия ми успех беше да се преместя от малкия град в големия, за да уча в „елитна гимназия”. Учих и завърших, но на гимназията и’ беше елитно само името.

ААА, да. Там писах някакъв реферат за живота и дейността на „вожда и учителя” Г. Димитров, не знам как така ми се падна аз да пиша точно такъв реферат, след като учителката ми по обществознание/комунизъм/материализъм не влизаше в час, ако аз съм в кабинета, по принцип или ми сочеше вратата да си изляза сама, или намираше причина да имаме празен час. Мноооооооого ме мразеше тази женица, така и не разбрах защо, сигурно защото беше съпруга на партиен лидер, които в онези години се возеше на Мерцедес, а аз имах наглостта да я попитам, защо ни убеждава, че на Запад е толкова лошо, пък съпругът и’ не кара Трабант? И други неща съм я питала, но за това ще ви разказвам друг път. Общо взето умея да си създавам врагове...

6. Следващия успех си го бях заплюла още в ранните детски години, когато ревнах за една дебела книга в един музей и понеже баща ми не само, че не ми я купи, но и ме наби на сред музея, аз заявих, че ще уча археология и дори успях да запиша история в прочутото благоевградско ЮЗУ, но понеже тогава работех на шиша в един дюнер и се научих да печеля пари, хич не бях щастлива от поредния ми успех. Няма нужда да ви разказвам, че кариерата ми не започна като историк, защото номадът в мен бил само заспал, а не бил умрял и като хванах пътищата първо с 2 екскурзии до Македония и после с емиграция из Гърция, та до сега спиране няма, все из пътищата и все по чужбините, така и не разбрах кога Чужбината ми стана близка, а Родината започна да ми става все по-чужда.

7. Успях 5 лета да работя на едно и също място. Не знам дали сте забелязали, но на днешно време е най-трудно да се задържи човек на едно и също работно място, колкото се може по-дълго време. Това някои „съвременни мъдреци” го наричат „динамичен живот”, а то си е въпрос на оцеляване. Та да работя на едно и също място за мен си е успех, главно, защото не съм от търпеливите и много трудно издържам на монотонно ежедневие, но понеже още по-трудно свиквам с нови номера, предпочитам да не си сменям често шефовете...

Та такива ми се оказаха успехите...всички си водят по някой и друг неуспех със себе си, та като се огледам да не мога да им се усмихна.

Поне не ме е страх, че ако се усмихна после ще се и ожлембя.