КРИТИКА НА ИДЕЯТА ЗА БОГ – ЗЛО И ГРЯХ Четвърта част

от kordon на 15 ноември 2011, 12:09

Етикети: природа , бог , християнство , традиция , библия , добро , зло , господ , теология , съвършенство , уилям пейли , интелигентен дизайн

 
Бог е всемогъщ. Той може, знае и вижда всичко. Той е създател на Всемира, на живата и нежива материя, на законите по които те функционират, т.е. на абсолютно Всичко . Освен това Бог е сътворил и Човека. А щом Той е създател на всичко , включително и на хората, значи е създал също така и Злото и Греха, които са част от това всичко , и в частност от човешката природа. Но пък ако те не са Негов продукт, каквото е официалното становище на библейските тълкуватели, и Той не може да ги контролира, излиза, че са дело на друг и се намират в неговите правомощия и потенция. Ако това е вярно, тогава този, който е припознат като Бог, не е всемогъщ. Но ако той не е всемогъщ и не е сътворил всичко, значи не е Бог. 

    Но ние знаем, че Бог обезателно трябва да е основоположник на всичко, което включва Злото и Греха, поради което отговорността за тях е Негова, по същия начин, както и заслугата за Доброто се приписва Нему. Тогава, щом като Той е ответствен за целия веществен мир, за явленията и процесите в него, защо за всяко добро славим Неговото име, а за всяко зло търсим вината у другиго? Ако Негов е приносът за всички добрини, то Негова е и вината за всички злини и грехове. Опитвайки се да Му отнемем отговорността за Злото и Греха, ние неволно дискредитираме божествената му същност, в основата на която стоят
всемогъществото и сътворяването на всичко. Оневиняването на Бог е несъвместимо с идеята за всеможенето, основен атрибут на божествеността в библейската и християнската концепция. 

    Това противоречие е причинено от онези вярващи, които в желанието си да припишат на Бог само любов и доброта, т. е. изключително положителни качества, го лишават от върховния му прерогатив – да е създател на всичко . Това, обаче, ги принуждава да извършват сложни схоластични еквилибристики, опитвайки се да замажат парадокса, който сами са създали. Според тяхната версия Злото и Грехът са се появили на света по неведоми пътища, били са натрапени по необясним начин. Това веднага повдига няколко въпроса: защо, ако Бог не ги е желал, е допуснал те да се появят; кой е този, който му ги е натрапил; ако не може да ги премахне, не означава ли това, че не е всесилен и че този, който Му ги е наложил, е по-могъщ от Него; защо се твърди, че Бог е творец на всички неща, след като Злото и Греха не са Негово дело; може ли да бъде Бог този, за който се твърди, че е създал всичко, а всъщност не е създател на толкова важни неща като Злото и Греха? 

    Стремейки се да се избавят от сътворената от тях главоблъсканица, вярващите поставят условието да не търсим обяснение на божиите дела с аргументите на разума (те обаче удобно забравят, че така наречените „божии дела” всъщност са резултат от човешко творчество, а именно продукт на въображение на авторите на Библията). Те отричат правото ни да разсъждаваме, да бъдем критични и да търсим истината, отхвърлят правото ни да бъдем разумни същества. Ала проблемът не е в тези, които се съмняват и се опитват със силата на своето съзнание да открият правдата, а в онези, обременени от средновековна догматика адепти на един книжен бог, които са потиснали разума си, жертвайки го в името на една дискредитирана кауза.