Събуждам се, ала насън. Зная, че лежа в леглото си и чувам как тя помръдва и диша, леко и тихо до мен, почти толкова нежно, колкото ноемврийският вятър сваля последните изсъхнали листа от клоните на дърветата в двора на къщата. Съзнанието ми е ту тук, ту одвъд- там, където отивам през нощта и откъдето връщането е тъй трудно понякога... Трудно ми е и да отлепя клепачи, осъзнал всичко около себе си, ала знаещ какво липсва. 
Светлината започва да се промъква в стаята като крадец, дошъл да открадне последната ми капка заблуда, че мога да продължа да лежа на своя самотен остров- необезпокоен и прекрасно невиждащ, нечуващ и невъзприемащ реалността. Студеното есенно слънце се усмихва, ала това е зловеща усмивка, целяща да предизвика болка, да се надсмее над душата ми, да освети студеното, желязно сърце и да покаже нещо, което тъмнината крие- кафеникавите, ръждиви петна по душата ми. Дори емоциите остаряват. Дори липсата им страда от времето. Въздъхвам. Животът иска данък за всичко, дори за незаинтересоваността от него. Съдбата крачи по петите ми и забързва крачка всеки път, когато аз забавя своята, а забързам ли се тя вече е напред пред мен, разтворила ръце и цял арсенал от оръжия, чакащи да скокна в прегръдките им. Но вече отдавна не тичам. Прекалено разяден съм.  


1.
А слънцето продължава да се хили злобно през френските прозорци на спалнята и почти чувам зловещия му кикот, когато рязко отварям очи и осъзнавам, че това са децата в съседната стая. Денят започва. 
Днес е рожденият ми ден. Ставам на четиридесет и три години, ала се чувствам на четиристотин и трийсет. Нямам ревматизъм, диабет или СПИН. Пулсът ми е седемдесет и три удара в минута. Ходя редовно на зъболекар, уролог и водя дори кучето си на ветеринар всеки месец. Имам всички ваксини. Храня се с БИО продукти, но събота и неделя ям чипс и пия евтина бира и безалкохолни. Карам хибридна кола. Работя, ходя на море, на планина. Всеки месец вкъщи идва една виетнамка с прекрасно тяло и огромни, жълто- бели на цвят гърди, които изскачат из евтината и рокля, подобие на кимоно, която е толкова къса, че всеки път знам с какво бельо е. Тя е масажистка и подарява на мен и жена ми по един час прекрасен масаж, цяло тяло. 
С една дума водя празен, лишен от есенция живот. Не чета книги, чета сутрешния вестник. Мразя четни числа, затова чета само първа, трета, пета и седма страница, защото после трябва да карам хибридната си кола до работата, където аз самият се превръщам в хибрид, полу- човек, полу- хлебарка и слушам хората около мен, които, дори двойно и тройно по- млади, са успели вече да загубят човешката си същност и понякога на стъклената врата на офиса ми, докато съм се разположил в удобното си кресло, за което някое бедно животно е дало кожата си и душата си /като първото се цени повече от второто/, почуква някоя тлъста, черна хлебарка или плоска американска хлебарка и ме пита я за доклади, я за презентации, а понякога дори ме кани на обяд. Позволено ми е да се държа както искам с червените, малки хлебарки. Понякога ги обиждам, а понякога просто ми става скучно и оставям тук- таме трохи, с които да се развличат. 
Под трохи имам предвид всяко едно средностатистическо забавление, което индустрията има да предложи на съвременния човек- игрален филм в най- долнопробното време, някой сериал, в който се говори за секс, накротици, или хората правят секс докато взимат наркотици, понякога правят секс за наркотици или си бият инжекции един друг, но не изчисляват правилно дозата и най- тъжното е, че дори не успяват да правят секс. Най- накрая се стига до секс, разбира се, защото се появява някой сатанист- некроман и не лишава зрителя от щастливия си край. Някое телевизионно шоу, в което се задават елементарни общочовешки въпроси, като например кой е измислил миксера или микровълновата фурна и се разиграват огромни суми пари. 
След него, разбира се, по- извисените организми, от тези, които живеят в луксозни консервни кутии или стъклени буркани, включват новините и слушат за важните неща от живота- гладът в африка, ниските заплати на лекарите, политическата спекулация, наречена тероризъм или каквото им поднесе индустрията. Каквото и да се пусне, със сигурност множество антенки се клатят радостно пред телевизионния приемник и понякога си мисля, че вместо главата на Иисус, просто трябва да сложим в църквата лицето на Бил Гейтс, държащ нов Samsung HD телевизор, а библията да заменим с телевизионна програма. На кого му пука за заразените с вируси ваксини, нали са дар?  А истинските християнски ценности? Слушай новините, момче, и си яж вечерята. Не задавай излишни въпроси. 
Проблема с буболечките е, че пренасят вируси. В службата имам огромен пример за масова епидемия. На два пъти беше хепатит, после хламидия. Но по- лошото е, че настана масова преинсталация на мозъци. И до ден днешен тя не е спирала. Хак в системата. Вирус, който няма спиране. Кодировка. Декодировка. Празнота. 
Не искам да звуча като Чарлз Буковски, Джак Керуак или, опази боже, да се върна още по- назад в историята на невероятните циници, Нерон. Своя Сенека убих отдавна и по- лошото е, че дори не успяхме да се родим в различни тела, ами трябваше да делим едно и при опита ми да го премахна настана такава бъркотия, че още ходя на консултации при един дебел психиатър, който пуши лула и страда от остро възпаление на простатата, което толкова го измъчва, че понякога се напикава дори без да се усети. Но дава добри съвети на хората. Поне той така си мисли.
Средностатистическия живот ми се отплаща добре и това ми харесва. Харесва ми да бъда непознат. Добър ден, аз се казвам Име Фамилия и никой, никога няма да узнае кой съм. Жена ми не ме познава, дори децата ми не знаят кой съм, а кучето ми всяка сутрин дефекира в банята и ако не почистя спя на дивана цяла седмица. Качвам се в автобуса и няма бурна реакция. Отивам на лекар и трябва да доплащам, за да получа дори смяна на подлогата, но това не ми пречи, защото работя, а семейството ми все ще се лиши от нещо. Ям лазаня, която е толкова дълбоко замразена и изглежда толкова достоверно, че една нощ сънувам как хиляди малки роботи копаят в планински вериги в Исландия (дори не зная къде се намира Исландия, нито дали има планински вериги- зная само, че е на север) кубчета дълбоко замразена лазаня, а в реките други роботи търсят жилки от нова лазаня и ако някой намери, става милионер. На сутринта се събуждам с диария и отивам на лекар. Оказва се, че съм се натровил със снощната лазаня. Никога няма да напиша книга, няма да си задам въпроса "Защо?", няма да търся алтернативни източници на проблеми, които ме вълнуват, като например защо въпреки изследванията върху рака и работата над химиотерапията, двайсет години по- късно случаите на заболелите от рак са се увеличили с колосални размери? Майка ми почина от рак, но това се случва. В днешното общество е нещо нормално. Свикнал съм. От рак се умира. Сигурно и аз имам рак... Господи, трябва да отида на лекар. Може би ще започна да вземам витамини. И ще се мажа с повече слънцезащитни продукти, слънцето вреди, не разбирам как прадедите ни са оцелявали в тези условия, слънчева светлина и подобни. Харесва ми. Намерих решение.
Вече е пет часа. Натрупал съм на бюрото купчина хартия, която съм прочел, подписал, ала не съм запомнил нищо. След като наблюдавам съсредоточено група женски хлебарки, кикотещи се над Космо списание, в което част от статиите са свързани с полови сношения, а другите с мъже и ерекция, усещам как аз самият съм жертва на последното, разтърсвам жално глава и поглеждам тъжно брачната си халка. Стягам си чантата и се сливам с тълпата нещастници, които отиват я, за да пийнат нещо с приятели, я, за да правят отчаян секс вкъщи. Не. Повечето ще гледат телевизия довечера, и го знаят. Харесва им. Намерили са решение. 
Качвам се в колата, ругая отчаяно в задръстването и се прибирам вкъщи. Ям лазаня, вкусна е. Целувам жена си по бузата и сядам да гледаме телевизия. По новините всичко е извратено, представено през гледните точки на хора, които не познавам, подчиняващи се на хора, които самите те не познават. Сто процента от телевизиите- майки в света са собственост на едни и същи хора. Господи, дори те са като хлебарки, раждащи малки, мънички телевизионни каналчета, създаващи илюзията за перспектива, за нещо повече от една огромна утопия на простотията. Нищо. Харесва ми да вярвам. Намерих решение. 




Изведнъж се сепвам. Осъзнавам, че съм сънувал кошмар и целият плувам в пот, тя все още спи до мен а слънцето дори не е започнало да изгрява. Не е десети ноември, електронният часовник все още показва 8 юни 2012-та, часът е 1 и 59 през нощта. Дишам тежко, а Хипнос идва и ме взима в прегръдките си плавно, меко и деликатно и аз отново се унасям... 




2.
Намирам се в спешното. Докарали са случай с травма на главата, дете на единадесет години и аз трябва да реагирам адекватно. Пиян съм, в главата ми звучи  музика и не мога да асимилирам дали трябва да сложа упойка или не. Сестрата е с дълги, остри, червени нокти и си спомням как по- рано същата вечер тези нокти се забиваха в гърдите ми и разкопчаваха ризата ми до момента, в който пейджъра не започна да пищи толкова силно, че в паниката си съборих шишето водка от масичката и полях поне дузина стерилни скалпела в склада. 
Чудя се къде е дъщеря ми - не съм я виждал от години. Скоро ще навърши 18 години, а аз не съм я чувал откакто беше на осем. Чувствам се като провал, но алкохолът ми дава солюция, нищо, че отнема резолюцията. 
Начало, завръзка, продължение, кулминация, развръзка, епилог. 
Сестрата крещи, сърцето на малката спира и аз трябва да взема решение- сега, веднага. Всички около мен изглеждат успокоени, докато взимам адреналина и дозирам. Чува се вик като на умряло. Объркал съм шишенцето, но е късно. Тя започва да кърви отвсякъде. Поглеждам към ръката си. Държа спринцовка, в която допреди секунди имаше десет кубика антикоагулант. 




Часовникът свири в ухото ми и се събуждам измъчен, уморен и потиснат. Двадесети февруари е и днес съм на погребението на майка и. Този сън протича още по- бързо от първия и втория. Виждам трупа, мразя го дори повече, отколкото мразех живото тяло и човека, скрит вътре. Но и любовта беше там, тя беше единственият друг човек освен мен. Платих на гробарите и си тръгнах. 


Начало, завръзка, продължение, кулминация, развръзка, епилог. 


Реално време, реални случки, реални герои. 


3.
Слънцето се кикоти, ала това не са децата, защото нямам деца. До мен на леглото няма никой, защото не съм допускал никой до себе си за тези двадесет години. Ръждив съм, защото сълзи мият душата, сърцето и лицето ми сутрин, обед и вечер, защото съм сам и защото нямам какво друго да правя. Защото някои хора ходят на църква, други живеят обикновено, трети оставят децата си, четвърти оставят себе си. А аз плача. Човече, Иисус няма да се прероди, защото всеки е божият син и всеки изкупува чужди грехове цял живот и сам избира дали да скрие тази истина от душата си или да живее с нея, дали да я използва за добро или за зло, дали да устои или да се предаде. На никого не му пука дали имаш пари, за да купиш грехове. Те за безплатни, изкупува е просто метафора, глупако. Лошотията е безплатна, щастието е безплатно и всичко е отчайващо просто- дори личността ти е безплатна и колкото и пари да закачиш на тази калъфка, която наричаш тяло, ако отвътре си пълен с лайна, законите на физиката и химията са срещу плана на банкнотите да превърнат пълнежа в гъши пух. 
На двадесет и петият си рожден ден ми дойде до гуша от глупости и просто изхвърлих телевизора през прозореца си, уцелвайки най- противният старец в квартала, онзи, за когото всеки знае, че е педофил, но никой не закача, по главата. И ме хоспитализираха за три години, но съдбата не жали никого, най- малко мен и теб, затова оня олигофрен още е жив и разправя на всички, че аз съм лудия. 
Господи, животът ни прави цинични и няма значение дали си бял, лекар, бездомник, отшелник, защото всичко е твой избор и всичко градиш самият ти, градиш с тухли, които виждаш такива, каквито искаш да бъдат- сини, зелени, оранжеви, тъжни, щастливи, памучни, дебели, бедни, богати, стъклени, живачни. Но градивният материал играе на покер с психиката ти и ако заложиш грешната субстанция, тя просто изтича през пръстите ти, трови те и те срива отново и отново, защото не си разрешаваш да построиш стабилна основа, не си разрешаваш да бъдеш прост, функциониращ, искрен, мислещ, себе си. 


Настъпвам Книга на Ексилиаста, докато ставам от леглото си, вдигам я и поглеждам подчертаното. 


Има време за всяко нещо,
И срок за всяка работа под небето:
Време за раждане, и време за умиране;
Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
Време за убиване, и време за изцеляване;
Време за събаряне, и време за градене;'
Време за плачене, и време за смеене;
Време за жалеене, и време за ликуване;
Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни;
Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
Време за търсене, и време за изгубване;
Време за пазене, и време за хвърляне;
Време за раздиране, и време за шиене;
Време за мълчание, и време за говорене;
Време за обичане и време за мразене;
Време за война, и време за мир.
Каква полза за онзи, който работи От онова, в което се труди той?
Видях труда, който даде Бог на човешките чада, за да се трудят в него.
Той е направил всяко нещо хубаво на времето му.


И знам какво трябва да направя. Обувам обувките си, стари, тежки, пропукани по шевовете. Нахлузвам палтото си, защото е декември и е студено, противно на всичко, което чета по вестниците, температурата пада с всяка изминала година. Пиша набързо този разказ, защото трябва да оставя поне едно нещо в празния си живот и най- накрая, на самия финал се престрашавам да спомена за нея. 
Изгубих я преди двадесет и две години. На същият този ден, току- що взела шофьорска книжка, лудата глава летеше с колата на приятелка по магистралата, за да ми направи изненада за годишнината ни. В този момент аз се бях настанил на топло във влака, четях "Вероника решава да умре" на Куелю, когото смятам за гений и който би се хванал за белите коси и би изкривил иначе добродушна физиномия в агония, ако прочете писанието ми. Бях щастлив. Бях сигурен, бях изпълнен, бях извисен. Разбирах повече от другите, разбирах себе си, разбирах живота. Щях да направя хората по- добри. Щях да кажа истината. Щях да променя поне един човек. Променил бях себе си. 
Копелето било пияно. С жена си имали годишнина- от раждането на детето им. Когато разбрах иронията, просто погледнах към небето и се запитах дали Бог, силата или Вселената, каквото и да е, просто има чувство за хумор, което е извратено, или наистина Тя беше права и няма нищо случайно. Но и до ден днешен не приемам, че така е трябвало да се случи. Не. Не. Не. 
Та той карал своето Беемве по магистралата с повече от двеста километра в час. Приближил се до колата и и се опитал да я изпревари. Не успял. 
Събираха парчета от жена ми в продължение на две седмици. Ковчегът на погребението беше затворен. Все някой обаче трябваше да я разпознае. Майка и беше в чужбина, баща и го нямаше много отдавна. Никога няма да забравя тази гледка, защото с нея заспивам всяка вечер. Преди и след като плача. Докато плача. 
Сега времето е почти толкова сурово, колкото беше тогава. Колата едвам запалва, минавам да заредя газ и плащам кеш, за да не могат да ме открият. Мразя филмите, но живея в тях. Мразя и живота си, но го живея. Не направих нищо в него. Нищо. 
Стигам до мястото, където са се блъснали и огромният, черен кръст ми напомня колко много неща са се променили в мен оттогава. Тя дори не беше християнка. Кръстът беше моя идея. 


Вадя пистолета. Дори не се замислям и стрелям към себе си. 


Секунда, минута, час. 


Начало, завръзка, продължение, кулминация, развръзка, епилог. 


Влизам в тялото на обикновения човек, на когото двадесет и първи век пие душата, както гладна пиявица пие кръв. Чувам неговото "Харесва ми. Намерих решение." Той дори не знае, че си го казва всеки ден. Стотици пъти. А решение няма. 
Влизам в тялото на баща и, който убива човек. Пропивам се, давя се в алкохол, но това не топли душата и сърцето ми. Свършвам като себе си, свършвам като него, той свършва като мен. Чувам неговото "Съжалявам."
Влизам в тялото на майка и, лежаща студена в онзи ковчег. Била е точно толкова студена и приживе, а всъщност толкова топла. Сливам се с нея. Чувам нейното "Обичам те!".
И накрая виждам лицето и. Осветено от фаровете на кола, спираща срещу мен, на него чета разочарование и покруса, покрусата на един неизживян живот. Тя не съжалява, че съм мъртъв, тя съжалява, че не съм живял. И прошепва "А можеше да избереш другата пътека.". 
А аз се усмихвам, мислейки си, че можем да поспорим! Пътеката може би дори не е била само една. Падам в снега и сред виковете на шофьора, излизащ от стария Хюндай чувам шуртенето на кръвта от главата си. И изчезвам.