В близките празнични дни, моята почивка мина под мотото: "Да се подготвим за завършване на учебната година!" Един ден обяснявах системи линейни уравнения и графики на функции за класното по алгебра на голямата ми дъщеря / 8 клас/. Справих се доста добре мога да кажа и бях направо горда, че все още схващам за какво става въпрос. Настроението  беще на ниво, когато дойде синът ми / 5 клас / и ми каза, че трябва да знае наизуст " Даваш ли, даваш Балканджи Йово?" Почна човека - равно, равно, измърмори го набързо и накрая ме помоли, да му го кажа изразително. Почнах аз - като бивша рецитаторка, от едно време...
" Даваш ли, даваш Балканджи Йово...."
Е, да де, ама като стигна края и очите ми се пълнят със сълзи - " айде със сбогом, хубава Яно, очи си нямам аз да те видя, ръце си нямам да те прегърна, нозе си нямам да те изпратя!" Преглъщам бързо, ама не - тъжно и гадно ми е и това си е.
А синът ми пита: " Защо, мамо, какъв е смисъла? И ръцете, и краката и очите, и защо му е всичко това?"
Какво да му кажа? Не съм силна по история. Скоро четох и в този блог коментари - имало ли е турско робство, нямало ли е?
Имало е нещо. Някога. Но как да обясня на децата си този почти филм на ужасите в едно стихотворение, което е задължително за 5 клас. Как да обясня на сина си, той все пак има две сестри, каква е логиката на Балканджи Йово!
А когато дойде най- малката ми 5- годишна дъщеря, която ни слушаше през цялото време и попита с широко отворени очи:
" Мамо, какво стана с хубава Яна? А чичкото не го ли болеше като му отрязаха ръчичките?"
Трудни въпроси. А най- лошото е, че отговорите са още по трудни.