Дневници от кораба майка

от Tintiava на 25 май 2011, 11:31

 
Начало:  Лошото на ситуацията да си сам между чуждоезични е, че винаги си мислиш, че те обсъждат. Разбира се, манията ми за величие в този случай е в повече - никой не ми обръща внимание. Дори мивката в банята е марка "ТЮРКОаз", а аз вече втори ден слушам български език (омаен, сладък) само от телевизията... по-точно от турските сериали... Чакането си заслужава, но не съм сигурна за търпението ми. Помолих няколко пъти да се говори на официален език в мое присъствие. Едното момиче е умно и възпитано, съобрази положението. Другото бърка родовете и мига тъпо...  не разбира какво му казвам и заради сложния ми изказ, колкото и да се опитвам да го опростявам. На въпроса и: "Боли ли те?", отговорих: "Не знам, до сега не ми се е случвало, за да знам каква е болката." - сбърках - взе ме за много тъпа, гледа ме, гледа ме и отиде да пуши... все още бременна... по-късно, когато уреда отчете, че имам контракции, тя беше там, обърна се към мен все едно съм престъпник крил много важна информация и каза: "Ама нали не те болеше?". Изкуших се да и развия теорията си за болката... обаче се отказах... как да и обясня, че притежавам висша нервна система... излезе за малко, след 3 часа се върна - има момиче. Истината е, че циганките не раждат по-бързо, просто раждат много - всеки следващ път е по-лесен... това ми го сподели нейния лекар... 

24.11. Хавата:  Най-забавното е, че момичето на съседното легло се казва Хава - представи ми се като "турчин". Идва доктора и пита: "Как е Хавата?" - и се подсмихва... хич не ми е весело...  Преди малко гледахме с нея някакво предаване в което показваха циганско семейство с безброй деца ( в последно време се говори много за това как малцинствата ще станат повече от нас след 50-тина години - стара информация, на която, кой знае защо сега се обръща внимание.). "Мръсни цигани" - вика! "Цигански цигани"! Според мен и тя е циганка, де... според нейния лекар също, не е ясно, няма и значение... днес дойде още една българка - станахме 2... имаме свободно легло, не знам, защо не я сложиха тук... "Моята бебе ще гледаш ли?"... и отиде да пуши, точно преди да роди една кутия изпуши... и аз излизах понякога с нея, да си проветря главата, зад гърба си чувах: Ей ги тез, ще пушат пак... гледах лошо... изобщо не си и помислих за цигара през цялата бременност... научих се да се изразявам с прости изречения, за да се разбираме с Хавата, лекичко затъпях, но и без това бях анонимна, тъпа, нервна, бременна пушачка, за работещите в родилното. Не засичам другата българка в коридора, даже не знам в коя стая е. Персонала тук е почти на 80 %  от турски произход...  

25.11. Нещо неизказано:  Иглика се роди. Като възмездие...или наказание. Огря сцената на родилната зала. Имаше нещо зад нейното раждане, за жалост, за мен ще остане недоразкрито... но, ние, двете с нея, се появихме на време, за да докажем, че задкулисните планове са излишни... и да тегнем над съвестите - стиснали зъби пред озъбените и разкривени лица... защото няма нищо по-жестоко от силата проявена на място... ах, как ми доставя удоволствие избягването на погледи на другия ден... 

Как станахме малцинство:  Преди да родя, в мое присъствие, чистачките говореха на български. Всичко се промени след това и аз изведнъж осъзнах: ние сме малцинство! Което ме накара да се замисля... остро! Вродената ми проклетост изби (след хормоналния ми дисбаланс по време на бремеността) и... часовника затрака...  Иглика повръща цял ден, киха и диша тежко (аз от къде да знам, че е нормално... "нормално е" - стана единствената реплика, която чувах). Отидох на рецепцията. Там момата - туркиня, замига и взе да прави гримаси, когато попитах къде е педиатърката, за да се информирам. Върнах се в стаята. Очаквах "някой със слушалки", но се появи "една с камизолка"... "Къде е, вика, бебето, което повръщало?"... (ХМ?) "Бебето, викам, не се нуждаеше точно от преобличане"...(и от теб - наум)! "Ами - пули се, аз за това дойдох". Викам и: "Искам мнение, а не камизолка"... и в този миг се случи НЕЩОТО! В стаята ни влезе санитарката с една найлонова торбичка и я остави на празното легло... и тогава влезе циганката... ние с Хавата се спогледахме, тя, Хавата се турчее,  в сравнение с нея новодошлата беше най-циганската циганка, която съм виждала... седна на леглото: "Туй на мен ми е пето, ама аз и 6 аборта имам, тука преди аборти само правеха" . На нищо не приличаше. Класика.Миризлива, сополива и подозирам - крадлива, класика. Веднага прецених ситуацията и тръгнах след камизолката. Тая - и казах - не я искам при мен. Утре Хавата я изписват, няма да стоя с нея само! Рецепцията ме гледа дълго и изпитателно, после гледа камизолката и отсече: Все пак, тук не е хотел. Викам: ах, не е, аз цяла седмица съм тука, и накрая щеси платя, не е най-приятния ми престой някъде, но...  И се върнах обратно! Идват след малко камизолката, рецепцията и санитарката и се заемат да местят торбичката на циганката... сърдити. Децата ги взимат в 11 часа - спят горе, на втория етаж, в 3 ги хранят, после към 5 ги къпят и ги носят в 6 обратно. Идва камизолката и обявява: "Взимаме ги"! Казах: "Добре"...  "А, тооо, някой ако е мераклия да си гледа детето до по-късно - нямам против, ама ти не си от тях, явно" - отговор. След тази реплика с Иглика влязохме в историята на болницата като първите майка и бебе, които спят заедно през нощта... и така до последния ден... носих им я само за къпането.  

26.11. Още гледат лошо. Тази сутрин не ми донесоха АМ. Нищо чудно - аз съм негър! Задавам елементарен въпрос и получавам неясен и груб отговор. Още ден и половина тук - ще скатавам... после ще бягаме бързо. Два дни ми биха инжекции преди да родя, без да ми обяснят какви и за какво, като ми сложиха системата, питах дали ще има упойка за по-късно, ей, така, за всеки случай, не знаех какво ме чака... "Без лиготии" - ми се отговори. Когато започна така нареченото активно раждане ми донесоха някакви документи за подпис... питах, защо по дяволите, чак сега, не ги подписах, разбира се, абсолютно не знаех на кой свят съм... всъщност, раждането изобщо не е страшно нещо... не беше толкова болезнено, колкото очаквах... но, мисля, че отношението, наистина е ужасно... а не би трябвало... хора сме...  минути след като видях Иглика ми бяха поискани пари... не директно... намекнато ми беше, че заплатите им са малко, а акушерката е диабетик... или аз не разбрах правилно...

24. 05. 2011 г. -  или шест месеца по-късно  
Пиша това, докато Иглика спи своя сладък детски сън. Тя е още много малка, за да знае в какъв свят живее. А ние, с баща и все повече мислим за нея, отколкото за себе си! Защото нейното бъдеще зависи от нас... и не само от нас, от решенията на целия български народ, който се остави да му казват какво да мисли! Реших да довърша точно днес тази бележка, защото много ми се насъбра. Цяла нощ не спах и мислих за умелите манипулации с народа, целенасоченото промиване на мозъци, купуването на малката ни останала пръст, която наричаме България... пръстта в която лежат костите на всички жертвали се за нея... и, явно, жертвани напразно. Българията, която все пак обичаме... България, която първо озвучиха с чалга, после я накараха да мисли, че всичко, което и се случва е нормално... и най-важното - необратимо. Оставиха хората да се занимават с мизерното си съществуване... и да се озлобят... да затъпеят и да вярват на медиите, които бавничко си вършеха работата... всичко е план. Няма да забравя думите на отец Боян Саръев - Турция работи от години, всичко под Пловдив да е нейно... аз не искам да живея в Турция... ако исках, щях да ида там... не я искам и в Европа, понеже тя не е там... но докато пиша това, някой купува и продава, при това на безценица шепичката пръст... а народеца, гледа, мига и се оправдава с толерантността си! На мен ми отнеха най-важното - правото да казвам каквото мисля, нали ни учиха, че демокрацията е свобода на словото... правото на мнение, което за пореден ден хакери заличават от интернет. Толкова зле скалъпени машинации, за да се изкриви истината. Толкова нагло и глупаво. За няколко дни от Фейсбук се отнеха администраторските правата на създателите на няколко страници и групи, в които, все още будните българи, обсъждаха създалата се ситуация пред джамията „Баня башъ”. Спираха ни интернета, триеха ни коментарите. Вече е смешно!!!
 ...Българио, за тебе те умряха!
Послепис: За да не звуча, прекалено крайно, както може да се стори на някои от вас, ще спомена, че премълчавам много неща. Премълчах, как ми беше спестено разяснението, относно кърменето, което ми се стори най-трудно след раждането. Все ми се струваше, че не правя нещо както трябва. Питах в болницата, останах си с питането... спестявам разкритието с ръце, което, всъщност болеше най-много... стори ми се крайно ненормално, при условие, че нямаше нужда от чак такова бъркане... спестявам коментарите, които бяха наистина обидни... но, като цяло... мина... да речем, че вече всичко е забравено... много жени не говорят за това, как точно е протекло раждането им, а се оказва, че има много нередни неща...