Днешният ден ми донесе противоречиви чувства. Рано сутринта в моето училище всички стачкуващи единодушно решихме да НЕ дадем мандат на синдикалните лидери за подписване на споразумението, с което се опитаха за пореден път да ни направят смешни пред обществото и да ни излъжат. Защото за всеки, който се вгледа по-внимателно в него, е ясно, че просто повтаря предложението от миналата седмица с незначителни козметични промени.Това, че   управляващите отново( не без участието на синдикалистите)  направиха опит да ни  поставят на колене, ме огорчи и разгневи. От друга страна, истинско удовлетворение и чувство на гордост предизвикаха съобщенията, че повечето колеги в страната остават непреклонни в намерението си да отстояват докрай исканията ни, в които така или иначе направихме компромисно  отстъпление...Всички ние знаем, че нашата борба съвсем не се отнася само за заплащането на труда ни, а за редица още неща, които произтичат от него. Очевидно, няма да ни е лесно в следващите дни, но се надявам, че няма да се предадем точно сега, след близо месец и половина , в който всеки ден ходехме в училището, но не влизахме в класните стаи, чувахме биенето на звънеца, но то не беше за нас, понесохме всевъзможни нападки, обиди, закани, дори оплюване от част(немалка) от обществото, лишихме себе си и близките си от мизерната заплата, която ни подхвърлят от години. СЕГА ВЕЧЕ НЯМА КАКВО ДА ГУБИМ,ОСВЕН ДОСТОЙНСТВОТО СИ, И ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО НИ ОСТАВА, Е ДА СЕ БОРИМ ДОКРАЙ.