Явно нещастните ми вопли са били чути в крайна сметка, защото в петък приключихме работа в 13 часа. Е, сигурно няма нужда да споменавам, че по това време в офиса бяхме останали точно трима души... 

Зарадвах се на възможността за един свободен следобяд и реших да се пошляя малко по улиците, вместо да се прибирам направо вкъщи. Времето беше приятно, настроението ми беше прекрасно, а наоколо беше едно такова новогодишно...

Стотина метра по-нагоре по улицата ме пресрещна една лелка с мургав тен с думите "Айде ма како, дай някой лев, ма, да си жива, здрава, хубава.." и т.н. и т.н. По принцип не давам пари на просяци, но около Коледа и Нова година човек се чувства някак по-милосърдно настроен. В следващия момент се сетих за дядото, когото бях видяла предния ден. Стоеше на алеята и свиреше на цигулка мелодия, която ми напомняше за нещо, но не можех да се сетя точно какво. И си помислих, че той много повече заслужаваше да му бях оставила пари, защото поне се опитваше да направи нещо хубаво за другите. Но не му оставих.

Тъкмо бях се отърсила от угризенията на съвестта си и насреща ми още една опърпана лелка, с протрити дрехи и скъсан чорапогащник - стоеше и гледаше нещо. Инстинктивно се опитах да я заобиколя, но тя се обърна и тръгна право към мен. Пак изпаднах в двоумение да й дам ли пари или не. Но тя не ми поиска нищо. Когато се разминахме, видях, че се усмихва. Погледнах натам, накъдето беше гледала. На пейката в парка седеше млада руса жена, която с една ръка отгръщаше страниците на книга, а с другата поклащаше червена бебешка количка.

Малко по-нагоре пред един супермаркет беше завързано малко дакелче с шарено плетено пуловерче, което виеше нещастно и пронизително. Разминах се с майка и малко момче. Момченцето каза: "Мамо, виж, вълк." А майката се усмихна и отвърна "Ами, вълк, не е никакъв вълк."
(Всъщност това последното няма много връзка с милосърдието по празниците, но реших, че искам да го разкажа... )

После се качих на тролея и се запътих да донапазарувам за Новогодишната трапеза...