Постой до мен.

        Прозрачен чувствам се

        до теб

        и цветен, и красив –

        като витраж, описан от Ремарк,

        някъде в Монмартр.

И тук, във катедралата на любовта,

                         пречупвам в хиляди дъги

всяка малка светлина, когато

                                                  ме огряваш…

Ела и приседни до мен –

                                           да се помолим.

Олтарът е свещен, защото в него виждам

                                                             твоя образ.

А тази свещ в ръцете ти е моето – сърце.

И пламъкът от нея през очите се домогва

до мислите ти тайни,

                                    където те целувам…

О, този храм пресътворен

завинаги с врати отворени за теб ще бъде – моя душо!

Постой така…

        За първи път

        от много дни насам

        аз искам да послушам

        от старата кантата песента,

                               наместо тишината.