Зелената Рокля

Нека ви разкажа историята за Зелената рокля. Самата рокля няма абсолютно никакво значение за самата история, но метафорично погледнато – искам не искам роклята е там. Въпросното там е рожден ден, но не кой да е рожден ден а Рожденият Ден. Аз вървях с бърза крачка към спирката на тролея а студеният септемврийски вятър духаше право през мен, без дори да се извини. Грубо. Но това не ми пречеше, крепеше ме мисълта, за приятната компания и алкохола, който ме очакваше в къща на другия край на София. Под приятна компания имам предвид, колекцията от всевъзможни индивиди събрани, сякаш от магически сили.

Качих се в тролея и сядайки на седалката, продължих да си представям препълнените чаши и наздравиците. Тук е момента да вметна, че не съм някакъв долен  и пропаднал пияница, колкото и да ми се иска. Просто съм човек притиснат от обстоятелствата, който се опитва да открие смисъла на живота на дъното на бутилката или под масата или на пейка в южния парк - зависи от алкохола.

Та седя си аз и блажено си мисля, разни нецензурни неща, когато в тролея се качи тя. Под „тя” нямам предвид жената с главно „Ж”, а просто жена, чието име все още не знам. Правя това уточнение с цел да не се бъркат двете жени, защото жената с главно „Ж” в момента се намира в Дружба 2 в прегръдките на този долен и гаден изверг, но нека не се отплесваме.

жената – не тази с главната буква. – съвсем в реда на нещата, беше красива. Тя ме погледна изпод очилата си и – почти съм сигурен в това – ми се усмихна. Но не онази саркастично иронична усмивка тип: „Само в мечтите ти!”. По-скоро, усмивка от сорта на „Симпатичен си.” Въпреки, че не ги различавам особено добре, се надявам, че беше втората. След първоначалният шок, който ме обзе – не съм свикнал на такова внимание от страна на нежния пол – се опитах да се взема в ръце. Даже стигнах до там, че буквално се взех в ръце – прегърнах се сам – за да се окопитя и да направя нещо по-въпроса с тази усмивка и притежателката и’. Спирките, както и репликите, които обмислях, се изнизваха бързо и неусетно. Всъщност не беше чак толкова неусетно. Можех да започна с класическото: „Здрасти”. Въпреки, че всеки един профил, във всеки един сайт за запознанства, упорито ми натякваше, че така разговори не се започват. Не става.

„Аз съм писател!” и това не става, защото на практика е лъжа. Не че не се опитвам да пиша, просто никой не чете това, което пиша. Не става. „По принцип си много красива.” Близко. Станах и опитвайки се да излъчвам увереност, която реално погледнато не притежавам, се запътих към нея. За моя жалост не успях да отчета факта, че точно в този момент тролея спря и че аз се намирах точно пред врата. Морето от хора ме изхвърли извън тролея, още преди да успея да изрека първата сричка на въпросното: ‘Много си красива”. Единствения плюс в ситуацията – а аз съм изключително позитивен човек, въпреки нещата, които говорят другите за мен. – е че точно на тази спирка трябваше да сляза. Но нищо, всяко нещо с времето си! – помислих си аз и зачаках между галактическият рейс 260, който щеше да ме преведе през недрата на София и да ме откара в Горна Баня. Пътуването мина, както очаквах, друсащо, гадно и изключително потискащо с оглед на провала ми да заговоря онази красива жена. Слязох от рейса и поех на последната част от пътешествието си. Докато катерех баирите, които минаваха за улици псувах на ум. Сигурно от страни съм приличал на някой хобит, тръгнал към Мордор. След като ми омръзна да псувам на ум, хората, обществото, пак хората, шофьора на 260, съседа от горе, който постоянно тропа и отбора на Левски, че отпадна от Сараево. Реших да почна да псувам на глас, архитекта, който е проектирал тия калдъръми. Ненадейно стигнах заветната цел. Без да позвънява, нахлух през входната врата, изкачих се по тъмните стъпала, избягвайки подхлъзване и счупване на врата и влязох при рожденика, който случайно ми се падаше братовчед. След рутинните поздравления, разменяне на любезности, аз заех мястото си на масата. Почти всички гости бяха дошли. След традиционния диалог включващ ключовите въпроси: „Как си?”, „Учиш ли?”, „Работиш ли?”, „Как е кучето?”. Се премина на още по-традиционното гробно мълчание в продължение на 30 минути, след което дойде ред на най-традиционното напиване, включващо множество тостове. Изпивайки четвъртата си чаша уиски, реших да огледам околните за последно. В смисъл, че за последно щях да мога да ги видя на фокус. Подредбата на масата беше изключителна любопитна. Брат’чеда, негов приятел, друг негов приятел, някакъв непознат, още един приятел и момичето от тролея. Премигнах. Аз по принцип си мигам, но това беше по – специално премигване. Имам едно мото в живота: „Ако премигнеш три пъти и още го виждаш, значи почти сигурно не халюцинираш.”

Едно премигване – момичето си е там.

Второ премигване – усмихва ми се.

Трето премигване, съпроводено с едно малко уиски на екс – тя продължава да е там облечена със зелена рокля. Като цяло съм атеист и повече вярвам, че България може да стане световен шампион по – футбол от колкото в Бог, но онази вечер бях готов да повярвам във всичко. Станаха, опитвайки се да не залитам и избутвайки полуживото тяло на първата жертва за вечерта, приседнах до нея. Преди да кажа, каквото и да било тя проговори:

-          Срещаме се пак.

-          Да така е - отвърнах аз. – много красива рокля.

Да знам, че не съм Дон Жуан, но все пак е нещо.

-          Благодаря – отвърна тя. – много хубава риза.

Перфектният разговор. Но това не ме интересуваше особено, важното бе, че я срещнах пак. След, като изяснихме основните моменти, като – кой какъв е, на кой какъв е и за какво се бори, любим цвят, любим филм, любима музика, кръвна група, ЕГН, и номер на лична карта. – разговора си дойде на мястото.

-          Значи си писател. – попита ме тя.

-          Да!- отвърнах гордо – Нещо като Данте Алигиери на 21 век.

-          Трябва да ми дадеш да прочета нещо твое.

Сърцето ми на отшелник трепна. Същността ми на циник, песимист и меланхолик, се стопли за момент. Тя искаше да прочете нещо мое, без да съм я принудил, без да ме е съжалила. Ако не стоях на 15 сантиметра от нея, щях да отроня мъжка сълза от дясното си око. Сълза на радост – каквато си позволих един единствен път- когато Левски игра в Шампионската Лига.

-          С удоволствие – казах аз и се обърнах да взема чашата си.

След, като я изпих на екс, се обърнах. Момичето, което се казваше Ани, се беше променило. Дали я виждах размазана от алкохола или от неизмеримото щастие, което изпитвах, не знам. Но реших, че сега тя е като ранено животно и аз трябва да я довърша – ще ме простите за метафората, но какво да се прави.

-          По принцип – започнах аз монолога си. – Съм циник, но това не означава, че не съм романтик. Въпреки, че беше изтръгнато и смачкано на парченца, сърцето ми не е безчувствено. Когато те видях в тролея преди няколко часа, сякаш ти докосна струна в разстроената ми китара, наречена душа. Аз почувствах нещо. Не, моля те, не си мисли, че съм някакъв странен тип, като цяло не съм такъв, но когато ми се усмихна с тази красива усмивка – да точно тази – аз разбрах, че ти си по специална. Ти почувства ли същото? Не, не ми отговаряй, има време за това – казах аз, галейки ръката и’, която беше необичайно космата.

-          Виждам, че си натурално момиче в буквалния смисъл на думата, но това не ми пречи, защото – виждаш ли – аз търся точно такава жена.

Завърших монолога си задъхан и развълнуван и зачаках отговор.

-          И аз търся такова момиче – отвърна плътен мъжки глас.

Оказа се, че когато съм се обърнал за уискито, Ани се е отегчила от присъствието ми и е отишла при рожденика – моят единствен братовчед; всъщност не е единствен, но ми е най- близкия, за това приех това негово деяние много на вътре. – и сега са в другата стая, консумиращи, краткото си но ползотворно запознанство. Също така се оказа, че ръката, която галех до сега е била на изключително едрият и космат Пешо, който по злощастно стечение на обстоятелствата беше облякъл зелен пуловер. И така, оказа се, че Жената с главно „Ж” е в обятията на изверга в „Дружба” 2, докато жената от тролея е в обятията на братовчед ми само на 2 метра от мен. Замислих се има ли какво да направя по въпроса. Разбира се, че има! Но....

-          Всяко нещо с времето си. – казах на глас и се заех да пресушавам бутилката с уиски.