Има дни, в които си мисля, че не съм уцелил времето и мястото си на раждане.

Мястото може да взема и да променя... Времето - не мога... Никога, никак не мога да си представя да остана да работя на място, което не ми носи удовлетворение, да остана на място, където ще нарушавам собствените си разбирания и принципи, и където няма да мога да отстоявам истината и правотата.

Професията ми е уникално скучна, в представите на повечето хора, но аз си я харесвам, и съм влюбен в нея. Всъщност каквото и когато да съм работел, винаги съм намирал начина, да се вживея в дадената работа, така, че тя да ми носи удоволствие.

Въпреки, че съм емоционален, понякога агресивен (срещу глупостите, които дадени колеги може да свършат, а дори и шефове) успявам да израстна в йерархията, защото преди всичко съм открит човек, с ясни и аргументирани позиции,  и непрекъснато самоусъвършенстващ се в работата си.

 Не понасям човешката глупост.... не понасям мързела и безхаберието... непрекъснато се сблъсквам със "заплатаджии", които не искат да променят нещата, така че да ни стане по-лесно. "Залудо работи, залудо не стой" е най-омразната ми философия, която ме изкарва извън нерви, особено когато "Залудо работи, залудо не стой" е нещо като донеси камъка от там до тук, после го върни обратно...

Хората са готови да претупат деня, да си отидат и да "си гледат семейството", което обикновено значи "гледане на мач или сапунена опера".

Хората, обикновено мрънкат, колко не им се плаща, колко не са оценени, колко проблеми имат, но не правят нищо за да променят нещата.

Къде изчезва иницативния дух, духът на предприемчивия човек, къде изчезва разума....

Понякога се чувствам съвсем сам в небитието да си мисля, няма ли други хора, искащи да променят статуквото към по-ясно и разумно....да съградят нещо със собствените си ръце и да кажат - ЕТО това аз го направих, ТОВА е МОЯТ ТРУД.

Хората, дори не се радват на малките неща, които съдбата им поднася като шансове, и отхвърлят тези шансове с идеята, че "това едва ли не е оскърбително за тях".

Когато говоря за моята философска самота се сещам за дните, в които съм се борил да започна да живея, да продължа да живея ... без да мрънкам, без да хленча, борейки се не срещу отчаянието, а въпреки него.

Сега съм отчаян... Непрекъснато трябва да се боря с врага на хората-мърлящи, задушаващи всеки свободен дух, искащ да живее като птица...

Преди време питах, в този блог, дали аутсайдерите някога ще се променят и ще се превърнат от грозно пате в красив бял лебед.

Днес, знам, че грозното пате, никога не е било грозно, то просто е било различно в очите на другите.... Днес, аз знам, че да се втурнеш в морето, наречено живот, не е просто друсане на наркотици, напиване до дупка, обикаляне на кръчми, дискотеки, паркове, катерене на планини, плуване с кораб, летене със самолет, скачане с бънджи ....

Животът е низ от възможности, които човек трябва да използва за да стигне до там, докъдето иска да стигне...

Защо толкова малко хора, го разбират - аз не разбирам....