"Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея - влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли..."
          Казал го е бардът и изглежда, че няма какво повече да се добави - живеем я тази сцена, тя ни пронизва, докато един ден не слезем от нея и не бъдем заменени от други актьори, които учат ролите си и дишат праха, набит в завесите, кулисите, неизметен от пода, прошарил косите им.
         Напук на тези (почти) мъдри прозрения, Театър 199 ни показа колко чаровен, забавен и разбираем може да бъде Шекспир. Съни Сънински отново забърка спектакъл с куклени прийоми, който може да те разсмее до сълзи, да те разплаче през смях и накрая да ти даде едно знание - но не за лебедът на Ейвън, при все, че и това се приема с известни уговорки. Поредният спектакъл, който дава най-простичко знание за живота, без да поднася поуката като в серия на "Доктор Куин Лечителката" и без да кара зрителя да се чувства като ненужен статист, на който нещо (акъл, мда, акъл) трябва да му се налее някъде.
        Никога не сте и подозирали какво всъщност се случва с Жулиета и Ромео и защо Жулиета ридае така горко за смъртта на Тибалт, не сте разбирали как може бели артисти да играят мавъра Отело, какво се крие зад монолога на Хамлет и какво се случва в съзнанието на Офелия - образ, колкото плосък, толкова и релефен. Или поне така ще ви се струва, след като излезете от сакралното мазе.
       Не сте и чували имената на всички пиеси на Шекспир - трагедии и комедии, камо ли да ги изгледате, още повече в рамките на 97 минути.
        Не. Това не е поредната евтина реклама, при все, че много ми се иска да има и подобен ефект. Ще ми се залата винаги да е пълна, за да избесняват на воля тримата гении - проф. Атанас Атанасов, Георги Спасов и Петър Калчев. Ще ми се всяка вечер да има публика, която да си позволи, поне за 97 минути да гледа на нещо сериозно и вековно като на нещо забавно, смислено, но ненатрапчиво; нещо, от което не те боли и което докосва сърцето ти, без да се налага после да събираш парчетата и да мразиш себе си, задето си му позволил да наруши крехкия баланс в несигурния ти свят.
        Струва си поне за час и половина да се усмихнеш на живота и да приемеш идеята, че както Шекспир (Шейкспир) може да бъде значим, но и забавен, може да бъде оспорен с намигване, така и всички онези неща, над които умуваме ежедневно, могат всъщност да бъдат не-толкова-сериозни, а определящ да бъде ъгълът, от който ги гледаме.
        Текстът на тримата комици Джес, Адам и Даниел е една щура въртележка на лудостта, която те главозамайва, кара те да искаш още и още, а интерпретацията на Сънински трупа енергия, подобно на снежна топка и често изглежда така, сякаш тя излиза вън от контрола на актьорите и става четвъртия актьор. Простете, петия, но повече за това - наживо.
         И сетне, когато Нас, Пец и Жоро съберат скромния си реквизит и се отправят към следващото градче, по "Раковска" плъзва едно ново племе - усмихнато, позитивно, готово да покаже на обълхавените душевно хора как да не се взимат твърде насериозно, и готово да изиграе на публиката, наречена Живот, не само "Пълните съчинения на Уилям Шекспир", ами и "Аквариумата версия на "Вуйчо Ваньо" дори.

(* Снимки от спектакъла - линкът е към официалния сайт на проф. Атанасов)