Какво е усещането за вечност? Навярно състоянието, когато времето
спира да съществува, когато минало и бъдеще се срещат и събират в едно,
когато назад и напред са излишни понятия, когато вчера и утре са
ненужни, когато съществува само тук и сега! Възможно ли е това да се
случи в живота ни, където почти всичко се измерва с време? Мисля, че да.
Това са моментите, в които забравяме понятието време, моментите, в
които изживяно и реално време са различни величини, моментите, в които
мигът се превръща в безкрайност. Всички май знаем, кои са тези мигове.
Може би, ако хората спрат да боравят с понятието време то би престанало
да съществува и би се разтворило във вечност. Вероятно именно, защото
сме свикнали да възприемаме нещата с начало и край, създаваме
действителност, в която времето е толкова важно. И за какво иначе би ни
било нужно то, освен да измерим трайността – къде е старта и къде
финала, или казано на битов език колко е срокът на годност.
Странно
кога се е появило понятието време и по какъв повод е възникнало. Кой е
бил този срок, който е било толкова важно да измерим – денят, нощта,
сезонът, животът? Най-убедително ми звучи последното. Сигурно това,
което наричаме смърт ни е накарало да се замислим върху броенето на
миговете. Не сме могли да понесем мисълта за изчезването на материята.
Точно, защото считаме, че изчезва. Лесно ни е да приемем, че всяка друга
материя преминава от едно състояние в друго – вода, скала, лава,..., но
не и ние. Защо все трябва да се цепим от природата, да сме различни.
Какво още ни е нужно, за да проумеем, че именно това, че се делим ни
прави нещастни, цветята във вазата умират бързо, откъснати от средата
си. Защо използваме разумът си все за сравнения и разграничения. Толкова
ли ти е трудно, Човеко, да се възприемеш като част от всичко?!
Наслаждаваме се по-често на звездите, от колкото на луната, защото те
заедно образуват красотата и въпреки това всяка от тях е неповторима и
уникална. Ако можехме да наблюдаваме много луни със сигурност би ни
харесало повече, отколкото да съзерцаваме една единствена. Щастието е в
единството на многообразието, природата е красива, защото съчетава
различието в хармония.
Времето е движение, покоят е
вечност. Докато имаме желания движението ни е нужно, за да ги достигнем.
Какво състояние на духа ни е нужно, за да се слеем с вселената, да
забравим времето, да не усещаме нужди, да се чувстваме завършени,
изпълнени, да се откажем от разделението, да почувстваме безкрая? Трябва
да е толкова прекрасно, че да сме готови да останем завинаги в него,
състояние, което не се нуждае от понятия като “стига”, “до кога”, “няма
ли край”, “омръзна ми”,”до тук добре, а сега какво следва”,... И кое ли
е то?! Любовта! ? Онези мигове, когато забравяме всичко и се разтваряме
в тях, когато всичко изглежда добро, красиво, хармонично, вечно, когато
не изпитваме желание да променяме нещо, а просто потъваме и се
наслаждаваме на момента, когато Аз се превръща в Ние.
Казват, че
Господ е любов, а ние като сътворени от него, какво сме тогава? Може ли
нещо, което е любов да създаде друго освен любов?! Риторичен въпрос. Ти
си любов Човеко, обърни се към себе си, погледни в душата си и ще я
откриеш! Тя е същността ти. Докосни я и времето вече няма да ти е нужно,
защото ще си постигнал вечността!