На гости при българите в Молдова
от elena_pm на 01 май 2007, 11:51
На гости при българите в Молдова 24 – 27 април 2007 г.
По инициатива на една от туроператорските фирми в града ни, подета от двама-трима колеги от нашето училище, се зароди идеята за посещение на сънародниците ни от Молдова. Както в последствие се разбра, целта на мероприятието беше да се запознаем по-отблизо с бита и живота на тамошните българи и да поднесем нашите подаръци. Първоначално гледах информативно на съобщенията, оставени на таблото в учителската стая, но в последните дни от подготовката се записах и аз (поканата беше отправена към родители, ученици и учители). Нямах основателна причина да отказвам, пък и моята приятелка и колежка, Валя Георгиева беше принудена да се включи, тъй като трябваше да представи книжката си, която отпечата специално по този повод със съдействието на кмета на общината ни. Какво щях да правя без нея 5 дни? А и бях любопитна да видя тази част от Европа, преди години бях ходила на една екскурзия по линията на ТНТМ и спряхме за един ден в Кишинев, но тогава не знаех, че в този край живеят и българи (това беше тема-табу по времето на социализма). Макар и късно включили се към групата на заминаващите, и ние с Валя положихме усилия за подготвянето на подаръците. Решихме освен помагалото за ученици, което Валя написа, да включим и издания на фондация „25 века Поморие”, на което сме членове: книгата „История на Поморие” щеше да е подходящ подарък, добавихме и десетина книжки от юбилейното издание на фондацията, нашата приятелка Валя от галерия „Теодора” ни даде разни сувенирчета, подходящи за случая… Улисани около събирането на подаръците и други служебни ангажименти, почти не ни остана време да си съберем багажа. Но сигурно половината град разбра, че ще ходим в Молдова – толкова ентусиазирани бяхме, че се хвалехме наляво и надясно на всеки познат. И учениците предупредихме, че ще отсъстваме цяла седмица.
Тръгнахме рано сутринта във вторник – 24 април. Групата ни беше разнородна – ученици, учители, не само от нашето училище, а от цялата община, дори имаше учителки от детска градина; беше поканена и една преподавателка от ХТИ-то. Както се оказа впоследствие – много умело беше „аранжирана” групата ни. Имахме си и певици – вокално трио „Херувим” с диригент Рада Джафарова, което многократно изнесе кратки концерти. Така също и нашата млада колежка Мария Нейчева – отскоро учителка по музика в нашето училище, която ни стъписа с дълбокия си и силен глас, изпълнявайки народните песни (тя беше подготвила свой скромен подарък за българите в Молдова – компакт-диск с авторски изпълнения). Жалко, че учениците ни не можеха да се изявят с лично творчество… Не, че нямаме такива в училище, но сред присъстващите липсваха. Пътуването през първия ден се оказа мъчително и изтощително дълго.С интерес наблюдавах пейзажа и селищата през които минавахме. По граничните пунктове на границите – нищо особено не ни се случи. Изчаквахме търпеливо проверката и се втурвахме към тоалетните… Докато прекосявахме Румъния гледката беше еднообразна – равно поле, рекички, селски къщички. Градовете им – като нашите. По-интересно беше в Молдова. Всички се любувахме на китните едноетажни селски къщички, боядисани в странна комбинация от синьо и зелено. Така и не разбрах смисъла им. Пътищата на молдовска територия бяха отвратително лоши – задниците ни се натъртиха от друсането в автобуса. В Кишинев пристигнахме късно вечерта, но любезните домакини ни чакаха с обилна вечеря. Хапнахме набързо и се настанихме по хотелските стаи. Трябваше да отпочинем за следващия рунд от пътуването. Сутринта ни очакваха в българския лицей в Кишинев, по обяд трябваше да поднасяме венци, тъй като молдовците имали национален празник – годишнина от обявяването на Руско-турската война. Странно – те празнуват началото й (24 април 1877 г.), а ние – края (3 март 1878 г.). Програмата за втория ден се оказа непосилна за изпълнение – и двете страни искахме много да видим и покажем, но времето беше ограничено. Та повечето инициативи минаха набързо и накратко.
Посрещането в лицея беше подобаващо тържествено. По свой, скромен начин, домакините бяха наредили столчета и пейки в една зала. Вероятно я използваха за тържества. Самата сграда на лицея не беше нова, а пригодена за целта детска градина. Не можахме да посетим всички „представления” по класните стаи. Мислех, че само аз се разревах над речите на директора и зам. директорите му – оказа се, че всеки един от нас тайничко е бършел сълзите си. След общите приветствия се разпиляхме по класните стаи. Аз потърсих кабинета по информатика, водена от любопитство да видя какви машини използват и какво преподават колегите. Когато прекрачих прага на кабинета в мен се впериха десетина детски очи. Не знаех какво да кажа, изтърсих едно „Аз съм от България”… Те продължаваха да ме гледат. След което разговора с колегите-информатици премина по-гладко и естествено. Те питаха, аз отговарях и обратно. Обменихме полезна информация, но трябваше да се набере и разпечата един договор за сътрудничество и единият колега се зае със задачата да помогне. Без нас, информатиците, не минава в такива случаи – винаги има нещо за писане в последния момент. Дойдоха и други колеги от България и разговора потръгна. Направихме и обща снимка. Както подобава на компютърджии – разменихме и-мейли и визитки. Отчаяно молеха за учебници колегите от Молдова – нямали никакви помагала. Успокоих ги – ние също работим без учебници. Едва ли можехме да им помогнем като изпратим за всеки ученик учебник. По-скоро имаха нужда от подложки за мишки – виж това беше по силите ни. Но да набавим учебна литература за цялото училище от 9 до 12 клас едва ли е възможно. Мисля, че това е задача на нашето правителство. Не да се работи „на парче” и всеки екскурзиант да носи каквото може, а на държавно равнище да се реши еднократно този проблем!
Оказа се, че в кишиневския лицей работят като учители няколко българи от България. Дори в момента имаха спешна нужда от учител по музика – духовият им оркестър останал без ръководител. Направи ми впечатление, че по коридорите и в класните стаи се говори повече на руски, отколкото на български език. Но румънска реч никъде не чух. Нещо интересно забелязах по коридорите на училището – много стен-табла. При нас тази мода отдавна премина. Но все пак си има своите плюсове. Не всеки има достъп до Интернет… И още едно впечатление, което се потвърди и на следващия ден – надписът „Добре дошли” над входа на всяко училище. За нас ли специално беше поставен или просто така си стои винаги?
Тръгнахме си много развълнувани. Но това беше само началото на нашите вълнения. Предстоеше ни поднасяне на венци и цветя пред паметника на българския опълченец. С нас дойдоха и ръководителите на българската общност в Молдова (не запомних имената им). Един от тях дръпна разтърсваща реч. И пак ревнахме… Градинката около паметника беше свежо зелена и тиха. В параклиса, близо до паметника, вокалното трио изпя един химн. Да не ви казвам що снимки се изщракаха тези дни в Молдова… Ако не 50, то почти толкова от нас носеха апарати със себе си – да се запечата и това събитие.
След обяда бяхме раздвоени в избора си – обиколка на града или на магазините? Под умелата намеса на Симеон (един от домакините и наш водител из Молдова) надделя първото. Разбира се, остана време и за второто, но съкратихме срещата в българската библиотека. Всички бяхме доволни. Иначе от срещи и мероприятия нямаше да ни остане време да си похарчим за подаръци обменената валута. Симеон ни направи кратък но съдържателен тур на града. Посъветва ни и какви подаръци да търсим.
Срещата в българската библиотека също беше затрогваща. Двете страни изнесохме по една кратка музикална програма, домакините ни почерпиха, а ние поднесохме подаръците си – едно DVD и няколко кашона книги, събрани от поморийските ученици.
Не можехме да организираме дискотека за нашите ученици (17 на брой), както ние си знаем – в Молдова такова чудо нямало – дискотека се провеждала през деня, а не нощем. За това пък колегите Петя Казакова и Ивайло Хаджиначев им спретнаха една ползотворна нощна разходка след дъжда из парковете на Кишинев.
На третия ден продължиха срещите и вълненията. Предстоеше ни излизане от Кишинев – щяхме да посетим българско училище в с. Твардица и Тараклийския университет. Това беше най-вълнуващият ден от екскурзията. В Твардица ни очакваха с не по-малко от нашето вълнение и интерес. В двора на училището беше пълно с деца – големи и малки. Отново същият надпис над входната врата: „Добре дошли”. Първо ни приеха в учителската стая, където се произнесоха от двете страни тържествените речи и поздравления. Предадохме нашите подаръци – учебници и учебни помагала за начален курс, DVD плейър, книги за прочит, сувенири и др. Коридорите и тук бяха изпъстрени с табла на различни теми. Във физкултурния салон ни чакаха за тържествена културно-музикална програма. Докато чакахме да се съберем (колегите отново се разпиляха по класните стаи да правят връзка с местните си колеги) танцовият ансамбъл към училището нетърпеливо потропваше в дъното на салона. Започнаха с един танц – много странен, не само за мене. Стъпките приличаха на ръченица но се играеше като хоро. С този подканящ към тишина танц започна и самото представление. Твардишките деца пяха и рецитираха, а ние отново напълнихме очите със сълзи. Несъмнено най-затрогващата част беше изпълнението от две момчета на песента „Хубава си моя горо…”. След тях запя цялата зала. Всички станаха на крака. Като че ли се пееше химна! Тържествената програмата завърши с кръшно хоро, на което се хванахме и ние (е, аз не бях там понеже снимах – нали бях нещо като фотограф на групата).
Очакваше ни посещение в местния исторически музей. Беседата на възрастния гид затрогна всички ни. И пак правихме снимки… Пред паметника на Васил Левски, пред музея, пред лалетата в градинката. Обядът беше обилен и типично текезесарски. Почерпиха ни с тяхното вино. Раздялата се оказа дълга и мъчителна.
На път за Тараклийския университет в автобуса беше много оживено. Всеки говореше развълнуван какво и как го е впечатлило в това далечно, българско село.
За разлика от село Твардица, град Тараклия ми се стори по-малък и по-безлюден. Университетът се намираше в края на града, насред едно голямо поле, в сграда, която, както разбрахме по-късно била бивш партиен дом. Понеже пристигнахме доста след уречения час, не ни очакваха с фанфари. Но приемът беше академично скромен. Домакините ни разведоха из залите, в аулата при вида на рояла, вокалното трио не се стърпя и запя химна на нашето посещение. И тук оставихме подаръци – книги, вестници и списания, едно DVD, сувенири.
В края на този, втори ден, от посещението ни в Молдова всички бяхме изцедени до дъно от многото вълнения и впечатления. Очакваше ни следващия ден – завръщането у дома. И този ден не мина без емоции. Имахме предварително уговорен екскурзовод в Браила и Галац. Той се появи с голямо закъснение – това беше едно чиче на почтена възраст с папка под мишница. Из Галац горе-долу се справи добре. Но в Браила… Запозна ни с имената на всевъзможните улици, през които минахме, дори по няколко пъти! Много държеше да ни покаже в старата част на града някакъв древногръцки храм, заради който обиколихме три пъти кметството. Е, спомена веднъж едно българско име – площад „Христо Ботев” и ни посочи българската църква. Как така се получаваше, уж бил от този град, пък все ни водеше към затворени улици. Така и не намерихме място за паркиране, поне да спрем за едно кафе. Оплете се в изчисленията за това колко евро струва средната румънска пенсия. Накрая си тръгна, подгонен от истеричните ни смехове и ръкопляскания. Дали този човечец, професор по история както се разбра по-късно, остана доволен от беседата си или умишлено избягваше всякаква българска тема?! …
На път за Кишинев минахме през самия град Тараклия за да оставим специално за тамошното българско читалище, единственото такова в чужбина, подаръци – вестници, списания, книги, сувенири. Вътре заварихме една група ученици, които дрънкаха на китари. Пред вратата ни стъписа афиш на „Златния Орфей”. Дааа, тук все още си провеждали този конкурс…
В малките часове на шестия ден пристигнахме благополучно в Поморие. Всеки от нас сигурно дълго време след тази екскурзия ще вижда детските лица на българчетата в Молдова и ще си спомня с умиление за вълнуващите срещи със забравените от правителството си граждани.
Снимките съм публикувала тук: http://www.snimka.bg/album.php?album_id=127927