В нашата къща винаги е имало куче. Някога имахме немска овчарка, казваше се Вихър. Беше почти на 1 година, когато го взехме от работата на баща ми. Бяха го подарили на пазачите, но имаше проблем с властите заради броя на кучетата – цели 3 - и трябваше да намалят броя им, а в 80-те години нямаше кучкарници и за да не го убият ние го прибрахме. Баща ми беше решил да го вземе, след като 2 дни по-рано един от колегите му беше убил едно от кучетата с арматурна пръчка по заповед на шефа, за да не плаща глоба предприятието, понеже пазачите нямали право на куче, но за 1 можело всеки да си затвори очите.

Когато баща ми замина в чужбина кучето месеци наред не можа да преодолее изчезването му и всяка вечер лягаше върху капака на предния багажник на Москвича почти цели 6 месеца. Баща ми почина 2 години по-късно и кучето сякаш го усети, защото пак започна да спи върху колата от деня на смъртта му за 3 месеца. То умря от старост след 15 години с нас. В последните месеци от живота му го хранехме с каша, която наблъсквахме в устата му, защото ослепя и му беше трудно да се храни само.

 След него се сдобихме с коли. Беше на 6 месеца, когато ми я подари вуйчо. Беше я купил за дъщеря си, но след седмица братовчедка ми беше решила, че вече не я иска и колито стана мое, за да не стане поредното бездомно куче. Тя живя с нас 7 години. Беше невероятно интелигентно животно и загина под гумите на един камион. Пожертва се заради баба ми, която беше припаднала на пътя, заради високото кръвно и кучето скочило срещу предното стъкло на камион, за да го спре да не прегази баба.

След това реших никога повече да не отглеждам куче. Но не ми се сбъдна обещанието. Точно след 2 години брат ми ми подари 3 месечен питбул, защото на него му го бяха подарили в Италия, а там не можеше да го отглежда, защото живееше в апартамент в Рим, където съседите не бяха толерантни към отглеждането на домашни животни. Не ми хареса, защото не ми се стори особено интелигентно куче, гризеше много злобно всичко до което се докопа и аз се молех на всички богове някой да го хареса и да ме отърве от него. За мое щастие го хареса сестрата на снаха ми и ме отърва от него след една седмица.

Обаче брат ми беше решил на всяка цена да ме снабди с куче и ми домъкна пак от Италия ротвайлер, който вече е на 5 години. Беше на 6 месеца, когато го беше взел от негов приятел италианец. Но за щастие снаха ми се върна от Италия и аз най-безкомпромисно и' го натресох и тя да опита от грижите за кучето на мъжа и'.

Обаче за Великден се сдобих с 3 малки кученца. Наистина малки. Предполага се, че са на около 40 дни. Предполага се, защото не съм сигурна в датите на раждането им, които са посочени в паспортите им, а и ветеринаря каза, че са твърде малки.

Сдобиването не беше по мое желание, просто ми ги натресоха. Натресе ми ги брат ми по желание на двамата му синове – т.е. тримата мъже от семейството ми натресоха три малки кученца. По едно кученце за всеки от тримата мъже – 2 ротвайлерчета и една немска овчарка. Наистина малки. Никога не съм одобрявала откъсването на толкова малки животинки от майка им, но ми се случи да се сдобия и с такова чудо. Когато се появиха, разбрах, че по пътя брат ми, по мъжки, ги е хранил с кюфтета, но едното започнало да повръща. Първата ми мисъл беше, че кутретата са сукалчета и сигурно са по-малки отколкото пише в паспортите. Три дни по празниците се боря с тях да ги храня, но едното все пак умря. Останаха две. Почти цяла седмица храня немската овчарка по 4 пъти на ден със спринцовка. Отварям и’ устата насила и кутрето пищи като дете. Вчера племенниците ми бяха дошли да видят кученцата и само дето не ревнаха като видяха как го храня и как пищи. Големият започна да се кара с мен, защото умишлено съм измъчвала кученцето. Попитах го дали ще е по милосърдно да го оставя да умре от глад?  Сега съм лошата леля, лошата сестра и лошата дъщеря, а никой не желае да ме отмени в храненето на горкото животно, а мен ме е жал да го оставя да умре от глад и трябва да си култивирам личната форма на милосърдие, така че да постъпя правилно, а не добронамерено.
И във връзка с всичко това се замислих за сбърканите ни представи за милосърдие. Значи е милосърдно да бъде гушнато малко кученце, милосърдно е да бъде отнето от майка му без да се помисли за това дали то може да оцелее без нея, но не е милосърдно да бъде нахранено насила, ако то самото не може да се храни самостоятелно. Побеснях. Изобщо не дадох обяснение за действията си. Само изръмжах на тримата силни мъже от семейството:” Искате ли кученцето да умре?!” Не ми отговориха. Стояха пред мен като наказани и се чудеха къде да се сврат.

След поредното насилствено хранене им обясних, че е изключително неправилно да се взимат малки животни от майка им и че е по милосърдно да бъдат нахранени отколкото погалени. Обяснението беше с императивен тон, а мъката си е моя. Кучетата са на децата, но проблемите около тях са мой.

Всеки ден се срещам с ветеринар и всеки ден се убеждавам, че основният проблем е че кученцата не са си взели млякото, т.е. не са отбити по естествен път.

Разбирам човека от кучкарника, който е бързал да се отърве от тях. За него те са стока, от която трябва да се отърве бързо и колкото по-бързо се отърве, толкова по-малко разходи ще има. Но не разбирам купувачите. Как може да не се замислят за последиците. Едно куче живее около 15 години. Ангажимента към него не е еднодневен. Равен е почти на времето нужно за отглеждане на едно дете. Разбирам, че малките животинчета са много сладки и един гадничък глас отвътре ни нашепва да ги гушнем, да ги погалим, да си ги вземем у дома, но никога не се замисляме за последствията - правилно хранене, разходки, миризма, пикня, ако и т.н.. Когато последствията ни се изсипят на раменете тогава изведнъж се чудим НЕ как да се справим, а кой да натоварим с тях. И двамата ми племенници заявиха, че ще си вземат кученцата като пораснат, което много ме съмнява, защото щом преценяват, че не могат да се справят с малко куче, това означава, че няма да могат да се справят и с голямо, защото то не е играчка. Живо същество е и има свой ритъм на живот,  който изискава съобразяване, време и др.

И така добрите, силни мъже абдикираха, да му мисли злата леля.

А злата леля мисли дълго и още не може да разбере, защо в милата и’ родина нещата не са уредени, примерно, така че на продавачите да НЕ им се разрешава да продават животинчета по-малки от 3 месеца, а купувачите да НЕ взимат животинчета, които НЕ могат да се хранят самостоятелно????

Вероятно ще се намерят хора, които да ме убеждават, че е правилно кученце да се вземе, когато е навършило 40 дни. Уверявам ви, че не е правилно. Кученцата имат нужда от майка и котенцата имат нужда от майка, и всички бозайници имат нужда от майка поне докато майката има нужда от тях, т.е. докато тя не ги отбие, защото майката на кученцето, котенцето или друго такова животинче знае най-добре кога детенцето и’ вече няма нужда от нея. Освен това има неща, които не се предават само по генетичен път и всички бозайници ги учат от майката.

 Като резултат се замислих, колко жестоки можем да сме ние хората в желанието си да задоволим милосърдното си  желание да гушнем  нещо малко, пухкаво и беззащитно и в следствие от едното гушкане решаваме, че има нужда от човешки грижи, грабваме го, плащаме го, притежаваме го, но не мислим за неговите нужди, сякаш ги няма. Животинките не са плюшени играчки - живи са.