Писах го толкова отдавна, а сякаш излиза топло-топло изпод клавиатурата. Колко много не се променя светът!

Ослепителният блясък на бюфета на парламента беше напълно в унисон с жизнерадостното настроение на народните избраници. Днес беше още един успешен законотворчески ден. Пенсионери ли, сираци ли, абе някакви социално слаби бяха лишени от живот, за да има пари за нови мерцедеси за Народното събрание. Нищо и половина - просто леко преустройство на бюджета. Все пак заслужаваше да се отпразнува. Бутилки с пенливо шампанско гръмнаха и големият празник започна. Кръшни танци се виеха около масичките, осветлението беше специално приглушено за случая, а бюфетчиците раздаваха с широка ръка цветни пликчета с лакомства, препълнени чинии и чаши с искрящи питиета. Нито една стотинка не дрънна на плота. Тази вечер, както и много други, черпи електората!

Без разлика на парламентарна група и политическа сила, всички депутати се носеха в многоцветния вихър на парламентарния купон. Това е то демокрация!

Встрани от общата еуфория, един народен избраник седеше сам с помръкнало чело. Това беше Пуци Уков, депутат от Демократично- традиционалисткото единение за безкомпромисна властова гражданска защита(ДТЕБВГЗ). Той едвам докосваше пищното блюдо в чинията си, сякаш кюфтетата му бяха неприятни. Един негов приятел и колега от парламентарната група седна до него с разтревожено лице.

-Какво има, колега, защо не се радвате? Нима музиката не е достатъчно силна или пък… се притеснявате да танцувате?

Пуци Уков въздъхна тежко.

-Ох, колега, страшно тегло ме е налегнало… Четвърти мандат карам в парламента и все не мога да се отърва от тоя проблем…

-Какъв проблем? – съчувствено попита другият депутат.

-Вижте, колега, в какъв порочен кръг се въртя… Сервират ми, значи, чинията с кюфтетата и филийките хляб. Прибори не ползвам, защото са пластмасови и вместо да ги ползвам аз, могат да ги употребят в някоя кухня за бедни. Нали разбирате – всичко за народа!

-Да, правим каквото можем! – подкрепи го колегата народен избраник.

-И така, сервират ми чинията с кюфтенцата и хлебчеца и аз решавам съвсем малко да хапна и посягам да си взема едно от кюфтенцата – лапвам го наведнъж, да не го оставям наръпано… И решавам повече да не ям, за да не харча народни пари, обаче не щеш ли беда – пръстите ми мазни от кюфтето. И сега какво да правя – няма да харча народни пари за салфетка, я! Решавам да се избърша в една от филийките хляб. Обаче тъй както се избърсвам, цял залък откъсвам и да не отива зян – хоп в  устата! Обаче сега ми е сухо на гърлото, а ако нещо нарушава физическия ми комфорт,  не мога да работя ползотворно за народа. Решавам аз да си навлажня устата с още едно кюфтенце. Лапвам го, обаче ръцете ми пак мазни. Какво да правя – пак се избърсвам в хляба, ама пак цял залък откъсвам и пак го изяждам да не се похабява. Обаче пак ми е сухо в устата!- Пуци Уков въздъхна тежко и разтърка насълзени очи.- Въртя се в тоя порочен кръг - кюфте, хляб, кюфте, хляб, кюфте, хляб… Страшно тегло ме наляга! Страшно тегло – тук, в корема…

Купонът си течеше, но едно депутатско сърце беше безутешно скръбно. Нежната душа на Пуци Уков, макар и скрита зад 120кг лой, е наранена. Ех, живот тежък депутатски!

февруари 2003г.