Чудя се...
Попаднах днес на една новина в сайта на СУ. (Да,бе, случва се да го актуализират!!! Че дати за изпитите не са публикували, не са, ама всякакви други глупости има...)
Та сред тия "глупости" - конкурс. За разказ или стихотворение, непубликувани досега. Интересно дали собствения блог се счита за публикация...И като се замислих...Да пробвам ли или да не пробвам...Е пък от тоя въпрос като се замислих над самочувствието си...И...пак няма да спя цяла нощ.
С Ицо много се караме на тая тема. Или поне преди се карахме, вече се опитвам да не чувам репликите му. Не обичам хора, които се изхвърлят, че са най-най-най-най. Може и така да е, може да е вярно (поне в неговия случай), но такова изхвърляне ме дразни. А той пък се дразни от това, че когато аз мога и знам нещо, никога не казвам, че е така, а напротив - принизявала съм си била способностите и това не било правилно мислене, не трябвало да се подценявам. (Тук смесих малко негови и на майка ми думи). А аз не мисля, че се подценявам, просто не обичам да се изтъквам, когато знам, че съм добра в нещо. А в повечето случаи дори не смятам, че съм достатъчно добра, камо ли пък да тръгна да го говоря. Като в този случай. А "този" е последствие на един друг "конкурс", който не искам да си спомням, но някак си не мога, защото май точно от него произтича това мое "ниско самочувствие".
Преди време (не помня и аз колко) ме поканиха лично в един конкурс, като крайната награда беше издаване на книга с подбраните автори. Когато мен ме поканиха, ми заявиха, че аз ще съм извън конкурсната програма и няма да бъда оценявана от журито (поети български, които вече не помня кои бяха), т.е. на 100% влизам в книгата, като моите стихове ще са с най-голям дял. Да, ама не, след цялото вълнение кои точно да избера, след препрочитането им, подготвянето им, преписването им и...не. Оказва се, че аз съм В конкурса и съответно на журито не съм му харесала. Което не ме учудва, имайки предвид какви неща пишех тогава, каква кръв и ярост се лееше от поезията ми и т.н. Бях съсипана, цял ден плаках, не исках да ям, не можех да спя...Майка ми ме успокояваше, че нещата ми са стойностни, че и Достоевски не е бил име, докато е бил жив (много успокоително).И от тогава - конкурси не. Камо ли да покажа нещо истинско, излязло от сърцето ми някого.Това, което съм публикувала тук, са леки и повърхностни неща, за които ми е все тая дали някой ще напише коментар и дали някой ги разбира и усеща. (Пак се разплаках като се сетих за тая история).
И не знам защо точно тоя конкурс на СУ ми бръкна в душата. С какво по-различни от хилядите други конкурси, за които съм виждала обяви...Но не, не мога да си представя да изпратя разказ, да прочетат нещо, което съм съпреживяла с героите си (макар че в повечето случаи е фикция) и накрая да не спечеля, а те са се докоснали до мен...Гадно е някой да бръкне в сърцето ти и да не усети как то тупти.
А много хора ми казват, че пиша добре. Ицо го казва, макар че от както сме заедно, не е чел нищо мое. Няма и да прочете, пазя ги като дракон принцеса в кула. Онзи ден пратих един недовършен разказ на Мари, тя май го хареса и ме запита от къде това въображение. Спомням си, че още в училище, когато им показвах някои неща, се чудеха от къде това въображение, а на мен ми беше интересно какво толкова ми има на въображението и че щом аз, некадърната, съм успяла да го измисля и да го напиша, то всеки може, просто не е пробвал. Всъщност, това ниско самочувствие може би е породено и от детството ми, но тая психоанализа ще си я проведа друг път. С Мария се бяхме заговорили, че искам бебе и не искам да работя, ако Ицо взима добри пари ( Томас Мор - Утопия) ,
ще си стоя вкъщи. Тя беше изненадана от това желание, каза, че щяло да ми омръзне бързо, освен ако не се занимавам с писане вкъщи...Наистина има куп неща, които мога да напиша, имам желание, в главата ми са (само да довърша онзи разказ и почвам другия), но какъв е смисълът да ги пиша, като няма да дам на никого да ги чете!!! Или сценариите за филми,които също се въртят в главата ми - защо да ги пиша, като аз съм единственият човек, който може да направи филм по тях защото аз виждам филма - виждам сцените, но ..нямам сили, нямам средства...няма кой да ми се върже на акъла. И от къде почнах, пък до къде я докарах. Няма значение. Лека нощ. Няма никъде с никакъв разказ да участвам, и без това, този, който имах предвид, трябва много да се редактира, а мина ли го през редакция, няма да е същият. А и няма да им хареса, защото е тежък, с редакцията ще стане още по- най -вроятно, защото ми е такъв вкусът. Тъй че смисъл няма. И от целия тоя пост няма, аа ме мързи да го изтрия. По-лесно е да натисна Публикувай.